От коя година преподавате в Математическа гимназия?

Завърших през 1969г. Почнах като дружинна в Кесарево, а като учителка проходих в село Каменово, Разградско. Там преподавах две години и след това ме изтеглиха в Отдел „Просвета“ в Разград. Работих там до 1979г. , после се върнах и започнах работа в гимназията.

Каква беше атмосферата в колектива, в който работехте по онова време?

Много интересно беше. Аз умеех да общувам и не се притеснявах от нищо. Имаше един учител, Никола Джамбазов, който предаваше по български език и литература, и единствено в неговото посрещане усетих една сърдечност, едно истинско отношение. Когато влязох в гимназията, разбрах, че с всички колеги трябва да се отнасям по един и същи начин – уважение към всички, приятелство с никого. По-късно, когато сливаха гимназиите, работех в Отдел „Просвета“ във Велико Търново, но аз исках да бъда учителка и твърдо отстоявах своя избор. Изпълнявала съм и длъжността „заместник-директор“. Тогава директор беше г-н Високов. Той беше роден за директор на математическа гимназия. Невероятни спомени имам от разговорите си с него. Но когато обединиха двете гимназии, той не можа да го понесе. Той беше безпартиен, а Втора гимназия залязваше, защото откриха Езикова гимназия и нямаше вече достатъчно ученици. Тогава се използваше съкращението „ОЕСПУ с МН“. Спорила съм с г-н Иванаков как може да се измисли такова нещо, никой не може да го проумее, защо е тази простотия.

Ще ни кажете ли нещо повече за г-н Високов?

Пак ще повторя – роден беше за директор на математическа гимназията… той направи много за гимназията. За технически средства, за контакти, за олимпиада- организацията за всичко това я създаваше той. Даваше възможност на всеки учител да се развива творчески, каквото зависи от директора му го предоставяше. Умееше да общува и не се изтъкваше пред другите. Излъчването му, когато влезеш в дирекцията, те освобождаваше от всякакво напрежение, притеснение, даваше ти една сигурност и умееше да предразполага хората. Беше стриктен, всичко да е спазено. Гимназията беше водеща, тя много бързо се утвърди, не само защото е математическа, а въобще във всяко отношение. Беше душа, народен човек. И в същото време отстояваше интересите си и тези на гимназията, не се поддаваше на никаква провокация.

За периода на сливане на двете гимназии?

Това беше наредено от „Просветата“, от общината. Партийната линия тогава беше на първо място, след това идваше всичко друго. Иванаков беше партиен лидер… Учителите от Втора гимназия също идваха с голямо самочувствие, но впоследствие се получи така, че Математическа погълна Втора гимназия, макар че искаха да стане обратното.

Значи ние сега сме наследници на Втора гимназия?

На Математическа, но в сградата на Втора гимназия.

За първите стъпки в Математическа гимназия.

Аз поех 11-ти клас, те бяха четири паралелки, на „а“ паралелка бях класна. Имах и от осмите класове за допълване на норматива. Учениците ме приеха с интерес, с любопитство, усмихнати, особено моят клас. Аз много непринудено се държах. Имах едни ученик, който стоеше на първия чин…. И от един друг клас…. Ох, ще ме извините, но в момента много спомени ми нахлуха в главата... Но много добре се разбирах с учениците. В часовете малко им беше трудно в началото, докато свикнат, защото от предишни преподаватели си знаеха - този ще разкаже по първа точка от урока, другият- по втора, освен това и какви допълнителни въпроси ще имат. И понеже бяха математици, имат акъл, и си четат това, за което ще ги попитат. Обаче аз не я знаех тази схема - във всеки клас по различен начин предавах, само планът беше един и същ. Винаги с класа ми сме ходили някъде, почвахме от Ксилифор и други търновски околности, а впоследствие и по-далеч. Две години бях заместник-директор в Радиотехникума, бях преместена там, защото един господин беше решил, че трябва да изкара последните си години преди пенсия в нашата гимназия, но аз не исках такава длъжност. Не че не се справях, въпреки че учениците се опитваха да ми правят номера в началото.

Кои Ваши качества на учител и на човек са Ви помогнали да бъдете обичана от учениците и да си вършите добре работата?

Като малка аз израснах в Къпиново и много силно влияние върху мен имаше баща ми. Може би и по характер приличам на него. Той нямаше неприятности с никого. Но беше тракторист, те бяха мисля трима, и за един Първи май него го наградили, а другите - не. Спомням си го седнал на едно дуварче и пуши цигара. Дядо ми отиде при него, хвана го и му каза: „Недей да се косиш! Запомни едно- когато някой ти прави лошо, ядосва те, когато те срещне, намери сила да му се усмихнеш, да не го гледаш злобно. Усмихвай му се, усмивката тебе малко или много те успокоява, а другият започва да го яде злобата отвътре. На всяко зло отговаряй с добро!“. А дядо ми, той е бил градинар в Русия, човек със широк поглед и умееше да общува. Много неща съм научила от него и баща си.

В началото, когато започнах работа като учителка, образованието беше много добро. Ние бяхме на 5–то място, а сега дори Румъния е пред нас. Възмущавам се как в момента един випуск ученици може да учат по 5 различни учебника по история и при това да има разминаваме между учебниците. Дано да се промени това нещо! Ученическите години са много важни, защото освен образование те дават и друго, дават възможност да опознавате себе си, да влизате в рискови ситуации и съответно учи как да излизате от тях. Освен това общуването помежду си учи как да си помагате. Ходила съм в Америка няколко пъти и винаги съм имала възможност да установя контакт с хора, които са по някакъв начин свързани с образованието, и там знаеха за нашето образование. Едно ще ви кажа – това, което е като задължение, свързано с възрастта ви, с обучение, с образование - не го пропускайте! Идва време след това, може да са дребни неща, но в„Ви припомнят, че нещо сте пропуснали или сте сгрешили.

Кога се запали Вашата страст към историята и то до такава степен, че да решите да я предавате на други хора?

Когато бях ученичка в Къпиново, ми беше интересно, въпреки че учителят беше от село и не бе голям историк, но успя да ми привлече вниманието, като ни разказа за римския и тракийския път край Къпиново. И понеже още от малка баща ми ме водеше до манастира и ми разказваше най-различни неща за селото, къде ли не сме ходили. Аз все питах, интересувах се от природните и културни забележителности, които посещавахме. Може би и това да е развило интереса ми към историята. Кандидатствах специалност „История“ и бях приета. Бяхме вторият випуск на университета в Търново. Обичах си работата и аз така си казвах, че бях родена за учителка. Казвали са ми го различни хора, но друго е, когато човек сам го осъзнае и го разбере.

Значи можем да кажем, че страстта Ви отчасти се дължи на семейството, в което сте израснали, и родното Ви място, където сте прекарали детството си.

Да. Просто обичах историята и ми беше интересно, понеже можеше по по-интересен начин да се общува. Въпреки че не обичах много математиката, никога не съм сбъркала историческа дата. Обичах работата си и бях във време, когато можех да работя със сърце и душа! Освен това имахме един клуб – Експедиционен отряд „Ятрус“, с който провеждахме много походи и екскурзионни летувания.

Кажете ни нещо повече за „Ятрус“! Каква беше целта му и с какво се занимавахте?

Основахме го 1979г. и проведохме много екскурзии в цялата страна и в чужбина. Еделвайсът ни беше талисман. И то защо? Първия випуск, след като създадохме „Ятрус“, водих в Пирин. Бяхме отседнали в хижата, преди да тръгнем да катерим връх „Вихрен“, излязохме предния ден да се разходим. Беше някъде наблизо, с цел да тренираме изкачването на върха. Вечерта, почти беше станали време за вечеря и двама от учениците ги нямаше. Аз нищо не ръководех, учениците бяха разделени на групи, коя отговаря за храна, коя -за нощувки, за всичко. Попитах аз къде са тези деца, защо ги няма и другите ми отговарят: „Ами, няма ги!“. Обаче гледам едно от момчетата се смути леко. И всъщност какво излезе - две момчета отиват да се разходят и намерили еделвайс, и го откъснали, а то е забранено. Единият от тях ми каза: „Моля Ви се, не ме издавайте! Мечтата ми беше да намеря и да откъсна еделвайс! Затова дойдох в Пирин.“. Обаче не може, всяка вечер правим разбор на деня, какви въпроси имат, какво предлагат. Дежурните го ръководят това, аз съм само присъстваща и се намесвам единствено ако е необходимо. Мен вътрешно нещо ми трепна, но ги оставих сами да решат проблема. Извинява ми се после момчето и сега, и сега, като се видим, ми казва: „Няма откъде да намеря еделвайс да Ви подаря.“ (смее се).

Където и да отидехме, впечатлявахме и привличахме вниманието на хората към нас! Ходили сме на почти всички върхове в Европа. Канехме се да изкачим и Еверест, но с никой випуск не успяхме за съжаление.

Всъщност отрядът е създаден, когато сте постъпили в гимназията.

Да, аз постъпих есента на 1979г. и през зимата за пръв път ходихме с 11-ти клас до Ксилифор, но не в хижата, а понеже един от родителите беше военен и те имаха почивна станция, ние отседнахме там. Учениците не бяха излизали, за пръв път тогава, вече 11-ти клас завършват, тогава отидоха някъде.

Вие ли инициирахте създаването му?

Да. Моя беше идеята. Започнах с „а“ клас, на които бях класна, с тях излизахме наоколо. Имахме и някои излети с четирите паралелки, на които преподавах, и на другата година осмокласниците, на които предавах вече бяха деветокласници, и съответно почнах и тях да ги водя и така.

Мислите ли, че такива инициативи като този клуб, който сте били основали, в момента липсват, а са необходими за развитието на учениците?

Да, те не е необходимо да бъдат копие на „Ятрус“, но е хубаво да има. Може да бъдат свързани с модерните технологии, но така да се насочи съдържанието им, че да се разшири кръгозорът, не да го стеснява. Има нужда от тези форми, защото това е една, малко или много публична изява, макар и да не обичам този израз. Ако си притеснителен, ти ще се държиш така, но вътрешно ще искаш да го преодолееш. Човек си изгражда и характера, добива опит, използва знанията, които има, разширява ги с други.

За Похода на мира - 1986г.

По онова време имаше подобен клуб в Радиотехникума. Ние бяхме минали Тимок-Емине, те – Ком-Емине. Този преход го правихме 1986г., тогава беше международна година за опазване на мира. Бяхме двадесет души, с раници като самари, с униформа – момчетата с карирана бяло-синя риза, със седем-осми панталони, момичетата бяха с розови. На всяка раница имаше по една голяма буква и като се строяхме в две редици се изписваше: „ПОХОД НА МИРА ТИМОК-ЕМИНЕ“. Единствено „НА“ беше изписано само на една раница и все се майтапеха, че тази раница тежала повече (смее се). Един родител ни беше уредил среща във военното поделение на Тимок и там ни посрещнаха граничарите. Преди това обаче ми беше хрумнало да си направим талисман. Един художник ми нарисува човече като кукла и в София ни я направиха наистина, там където правят куклите за кукления театър. Бях я увила в един твърд картон и като ме питаха какво е - казвах, че е подарък за граничарите. Родителите ни бяха осигурили едно 20-местно бусче да стигнем до Тимок и понеже нямаше място за раниците, те стояха в коридорчето между седалките. Като стигнахме до поделението, извиках няколко момичета и момчета, за да измислят име на куклата, обаче не можаха да се сетят. Събрахме се всички, бяхме се наредили в полукръг и с граничарите, а тези деца, които трябваше да кръстят куклата, започнаха леко да надигат картонения цилиндър. Първо се показват едни бебешки обувчици, от тях излиза една тънка дървена пръчка, след нея се виждат сини панталони, като униформата на момчетата, след това карираната риза и един еделвайс на джобчето на ризката, шапката същата като на момчетата. А лицето на тази кукла - просто беше уникално. Всички онемяха- и децата, и граничарите, всички. Аз им казах, че сме решили всички те да изберат име за талисмана и докато го изрека това нещо, едно момче се обади и каза: „Днес е неделя, той си е дошъл с името – Неделчо ще бъде!“. И така Неделчо беше талисманът ни и пътува навсякъде с нас..

А кога всъщност се пенсионирахте и до последно ли работехте в гимназията?

През 1999г. се пенсионирах. Юни месец си подадох молбата, а преди това през годината на няколко пъти си губих гласа и лекарите установиха, че имам изтъняване на гласните струни. И всъщност се пенсионирах малко по-рано, по здравословни причини.

Имате ли някакъв много светъл спомен от времето Ви в гимназията, който ще помните вечно?

Много са. Но първото нещо, което сега се сещам, е тук, в задния двор, по някакъв повод бяхме строени всички и директорът, г-н Високов, направи такова невероятно слово, че никой даже не помръдна. Малко са учителите, на които просто им е присърце да са учители!

Бихте ли отправили послание?

На първо място Ви пожелавам да сте здрави! Нека общуването ви с другите, в гимназията и извън нея, да бъде винаги с усмивка, с увереност и с амбицията да вървите напред към покоряването на нови и нови върхове!