Какво Ви подтикна да станете учител?

Какво ме подтикна? Станах по погрешка учител, защото ме бяха приели фармация и до ден днешен се интересувам от лекарства, от лечения, но тогава бяха трудни времена и родителите ми ми предадоха съобщението, че съм приета след два дни и вече бях изтървала срока. Независимо от тази случайност, тя се оказа най-щастливата случайност в живота ми, защото и литературата обичам, и имам литературна нагласа, духовна, емоционална и се оказа, че съдбата ти да е свързана с млади хора е нещо изключително. Дори и външният ти вид леко се променя, съобразно с обкръжението ти, защото младостта ти дава млада душа, а душата от своя страна намира своето изражение на лицето ти. Имам бръчки, въпросът е как гледам, как говоря, как мисля…

Колко време сте били учителка в ПМГ?

От 1972г. съм в екипа. Всъщност гимназията започна да функционира от 1971г. като такава. Тогава бяха два випуска, единият непълен, вторият – пълен випуск и аз започнах втората година, де факто втори, но трети випуск, защото първият прием беше две паралелки осми и девети клас. Тогава една от моите ученички беше г-жа Цеца Байчева.

Разкажете ни нещо за вашия екип от едно време!

Ааа, все едно приказка ще разказвам. Смени си въпроса, не може „от едно време“, имало едно време…(смее се)

Какъв беше екипът по времето, в което сте били „във вихъра си“?

Не беше точно вихър, защото бях на 24 и учениците ми бяха десет години по-малки от мен. Истината е, че не ми беше много вихрено, но аз учех тях, те мен, така че взаимно се изучихме и всички станаха достойни и свестни хора.

Според Вас има ли разлика в поколенията, всеки казва: „ние предното“, „ние настоящото“…

Не. Никак. Всичко е различно. От днес за утре става различно. Няма разлика. Зависи как подхождаш към човека. Във всеки, дори и в най-лошия има човещина. Дори да е едно мъничко зрънце, трябва да го откриеш. Тъй като говорих в началото за избора на професия, ако ти не усещаш тази човещина, нямаш я, не можеш да бъдеш учител. Учителят не може да е занаятчия. Трябва душата ти да подсказва, че си подходящ за това място. Знаеш ли колко колеги се отказаха, беше ги страх да влизат в час. Отиваме заедно на училище и казват - „Какво ще говоря сега аз, не знам“. Не може предварително да знаеш какво ще говориш, сърцето ти подсказва какво да говориш, с кого, какво да кажеш, а насреща ученикът, независимо какво е поколението, дали е ’72, когато почнах, или допреди две-три години, пак са същите, пак са млади хора. Потърси ме във Facebook и ще видиш, че с последния ми випуск имаме снимка от преди няколко дни. Защо ме търсят като си дойдат във Велико Търново, защото съм много хубава? Хубава съм за възрастта си, но има и нещо друго.

Важно е учителят да вдъхновява.

Или да вдъхновява, или да му вярват, защото не винаги можеш да вдъхновиш. Питам те за метафора, питам те за хипербола, за учтивата форма как е, това трябва да се знае. Литературата е изкуство, но и наука, така че когато са в синхрон е прекрасно, ала малко са факирите като мен.

Кажете някоя тайна, която сте използвали, за да привличате внимание!

Няма тайна, не. Само никога не съм забравяла и винаги ми е било напрегнато първите минути в час, че съм на сцена и тръпката на актьора – дали ще те харесат, дали ще те разбере публиката, а публиката са моите деца отсреща. Погледи, следящи как изглеждаш всеки ден, нещо изкривено в дрехата, размазан грим, това е притеснение, което винаги го има, дори до последния ден, но то пък е нещо хубаво. Вярно че те изтощава, но в крайна сметка, защо живеем? За някакво сиво ежедневие, ако беше така то досега да ме е смазало 1000 пъти пък, да чукна на дърво, още не е успяло и мисля докато ме има на този свят да не ме смазва.

Какво е за Вас един ученик?

За мен никога не е било възможно учениците да са само предмет от работата ми. Живеем в една вселена, която крие тайни постоянно. Колкото и да познавам учениците си, които между другото ми се обаждат от всички точки на света, аз ги преоткривам и до ден днешен. Те пък казват, че с течение на времето са оценили какво съм им дала.

Когато започнахте работа в гимназията, учителският колектив беше ли по-добър/задружен в сравнение със следващи години, в които са били назначавани по-млади учители и съответно се е получавал сблъсък на поколенията?

Ох, от това, което ще кажа ще си помислиш, че съм същински ангел, да ме прости Господ. Зависи от това как ще приемеш младия колега. За мен не е проблем да ти кажа имена на учители, които преподават в гимназията сега и съм приела в училище. Аз съм забравила, но те ме напомнят и сега какви са първите думи, които съм им казала.

Смятате ли, че в бъдеще може да има млади учители, които да притежават качествата на доказаните такива от „старото поколение“?

Ако се промени финансовият статус, да. Аз не съм започнала с някаква огромна заплата, но въпреки всичко в онези времена тя беше над средното ниво, а сега младите учители нямат стимул да работят. Освен това и самият живот е по-труден. Има едно отчуждение между хората. Учениците винаги гледат резервирано, докато им се отвори душата.

Какво Ви караше да ходите всяка сутрин на работа?

Това, че ще ми бъде интересно и винаги ми беше интересно.

Смятате ли, че това зависи от самата гимназия и в някое друго училище нещата биха изглеждали по различен начин?

Аз съм работила две години в селско училище. Донякъде бях привилегирована, че имах щастието да работя в математическа гимназия. В други интервюта са ме питали - „Как математици, пък са първи по литература?“. Математикът, на което и място да го сложиш, с тази математическа мисъл, колко му е да го развиеш, ако има ядрото, заложеното зрънце емоция. А всеки човек има емоция, въпросът е дали ще я дадеш, дали ще я събудиш, а да не остане само сухото и логичното. Така че математик ли е, на всяко място е добър, дори и езикова гимназия, и икономическа гимназия ни отстъпваха първите места на олимпиадите. Едно голямо щастие е да си преподавател в математическа гимназия.

Имате ли някой випуск или клас, който помните по-специално?

Всички помня, даже се чуваме. Това лято имахме среща с два випуска, единият беше първият ми випуск, с които направихме 40 години, а с другия отбелязахме 25. Всички се чудят как ги помня. Помня ги, даже им помня номерата, кой къде е сядал в клас, кусурите.

А относно учителския колектив?

Двадесет и няколко колеги бяхме и беше много по-лесно да сме задружни, да сме екип. Задачата, която дружно си бяхме поставили, беше да докажем, че това ново училище има място във Велико Търново и че ще стигаме първите места във всяко отношение. Бяхме много амбицирани. Трябваше да докажем, че това училище не е случайно, че то ще покаже, че сме на прав път. Ние започнахме с математика, физика, по късно развихме и биологията, и химията. В началото бяхме 4 математически паралелки випуск.

Вие като учител бяхте…

До последната година в гимназията аз бях това, което винаги съм била. Аз не мога да бъда различна. Не може да си занаятчия, ако ти идва отвътре. Може ли като видя тъжен поглед, блуждаещ поглед да не попитам после, дали в междучасието, или когато се видим по коридора, или на улицата, може ли да не попитам - „Какво ти беше?“. Детето ще те погледне, ще се усмихне и след това ще започне да плаче или да говори. Тук не става дума само за часа, става дума за контакта, комуникацията с човека, отношението. Учителството не е работа от, до, то няма край. Съпреживяваш всяка емоция, тъга или радост.

Имахте ли любимци?

Всеки човек има любимци, въпросът е да не го показва. Няма начин, трябва да не си нормален, за да не изпитваш към някого малко по-силно привличане. То по-скоро е да виждаш, че някой има повече потенциал или желание, или най-малкото ти е роднина.

Относно слабите оценки…

Най-лесно е да напишеш двойка на ученика. Аз се правех на добра и бях добра, но ги изпитвах по 20 часа, докато докажат, че са за 5 примерно. То е по-голямо мъчение отколкото да му напиша две, но ученика не го чувства като мъчение, усеща вниманието ти и ще, не ще - научава.

Мислите ли, че достигате до всеки един лично, независимо от бройката на учениците в клас?

Да. Както вече казах, учителят е на сцена, а когато си на сцена ти виждаш всички. Някой легнал, някой си затворил око, ти го виждаш и не можех да си позволя лукса да работя с петима, а другите някъде да ги загубя. На мен ми трябваха погледите, умът им и аз го усещах. Имах много гаден навик, ако попитам някого в клас докъде съм стигнала и той не ми е следил мисълта, е тогава вече пишех двойки, но не си мисли, че съм написала много. Колкото ги беше страх като ме видят, толкова пък и ми казваха накрая - „Госпожо, кога свърши часът?“. Кога го казваш това? Когато ти е тягостно и ти тежи?

На фона на всичко, което си говорихме до момента, бихте ли казали, че тази работа е нещото, което предначертава живота Ви? Ако бяхте работили нещо друго дали бихте станали по-различна?

Ами аз привличането към фармацията пак си го имам и до ден днешен ми звънят за съвети как да се лекуват. Обаче, не, не, явно тук е била моята съдба. Добре, че родителите ми са скрили известието за приема ми, защото тук се оказа моето място. С годините ми предлагаха и други длъжности, които предполагаха към добри възможности, но нямаше да имам това, което сега нося в душата си. Нямаш си идея колко е хубаво като си дойдат, и да ти се обадят. Като се видим, учениците не могат да се разпознаят един-друг, а на мен ми казват: „Госпожо, ама Вие не сте мръднала“. Защо не съм мръднала, защото те са отишли в различни сфери, пък аз съм останала все с младостта.

Бихте ли отправили някакво послание към ПМГ и учениците му?

Към учениците и младите хора като цяло:

Каквото и да ви се случи, нека да остане човешкото, защото има много злоба, много меркантилност, продажност. Не се продавайте, колкото и да е труден животът. Има начини да се оцелява, и не само да се оцелява, да се опитате да наложите едно по-добро начало в тази наша страдаща родина. Отчуждението, което го има между хората, това ми е най-голямата болка. Няма тази топлота и сърдечност.

Към гимназията:

Математическа гимназия ще си остане същата, дори и да сменят наименованието й - с умните деца, с победите в състезания и олимпиади, в спорта, защото ние така заложихме в началото. И ще бъде ужасно, ако вие загубите това, което ние, първите, поставихме като основа.