Как станахте преподавател по биология и здравно образование?

Завършила съм Втора гимназия. След това Софийски университет, така нареченият „Производствен профил“ и съм ботаник на практика, което отдавна съм забравила. По покана от колеги завърших педагогически профил, ей така, на шега, и добре, че го завърших.

Тоест не сте планирали да бъдете учител.

Никак. От 1978 г. съм в системата, преди това работех в една лаборатория. Добре, че попаднах първите 5 години в училище „П. Р. Славейков“. Страшно добър колектив, аз нищо не знаех, всичките бумащини, въобще, за мен бяха табу. Колегите ми помагаха, даже някога направо ми даваха готовите уроци, аз само си пишех моя клас отгоре. Научих се на много неща. В последствие в Математическа гимназия заварих също много добър колектив, много сериозни хора. Тогава имаше един хубав ред – 10 човека например поемат випуск и го изкарват, а сега това е невъзможно. Много неща за развитието на гимназията, да не казвам всичко, дължим на г-н Високов като добър учител и добър ръководител. Много нерви влагаше. Имахме един преходен период на сливане, който не беше добре обмислен от хората в „Просвета“, защото ние дойдохме тук (сградата на ПМГ) и се натресохме. Много нерви употребихме докато все пак се интегрираме и ръководствата решат, че това ще е Природо-математическа гимназия.

Как гледахте на един клас, всеки беше индивидуален кадър или ги обединявахте като колектив? И по-точно, предавахте ли им знанията общо, или ако някога се налагаше на някой да му бъде доставена информацията по малко по-достъпен начин, то Вие я представяхте така?

С уважение към всеки. Никога не съм толерирала 5, 10 човека, които ходят по олимпиади и т.н., но това не пречи да ги хваля. Много палави хора е имало във времето и много пакости са ми правили, но винаги съм разбирала, че възрастта е такава и ако трябва наказание го налагам. С родител, без родител, все едно, но имам едно правило – когато ученикът няма въпроси, значи има голям проблем. Ученикът трябва да задава въпроси, не е ли така? И в личен план, и сега продължавам - щом нямаш въпроси, значи учиш механично. Затова съм се връщала много пъти назад, ако трябва, и от учениците съм се учила до какво ниво да сляза, за да го разберат. Те си имаха рефрена – „я пак“. Учител, който спазва точно 40-те минути за мен не е добър. Защото на мен никога не ми стигаха, никога не ми се е случвало, когато удари звънецът и те да скочат и да хукнат. Аз ще им дам междучасието, дори и то вече да е свършило за другите.

Като видех зор ги делях на изпреварваща и изоставаща група и така наречената „изоставаща“ доста бързо напредваше, разбира се без да обиждам никого, те просто бяха не толкова мотивирани. Но на практика сме реализирали от 26 човека паралелка поне 20 в медицинските специалности.

Нещо, с което трябва да похваля всички випуски е, че не им е минавало през ум да преписват. Просто, защото осъзнаваха, че нямат полза.

Сменили ли сте някои от методите си спрямо различните випуски, които са минавали през Вас? Как е еволюирало преподаването Ви?

Всеки випуск си има облик и основните неща не съм ги променяла. Но съм се нагаждала, признавам. Учителят трябва да си има правила, които, ако учениците се огъват, той не трябва да променя. Не признавам аз да предупредя за преговор и да съм дала достатъчно време за четене, и не може той да си и помисли, че няма да направи преговор. Учителят трябва да е принципен и да се знае, че пред този учител не минава номера.

За учебните планове.

Променяха се учебните планове и ние с г-жа Росица Петрова много пъти сме се намесвали да разпределим биология и химия така, че ученикът да има полза. Нещата се наредиха с многото часове на паралелката, те и сега в 11-ти клас имат 9 часа със СИП-а. Това са много часове. И сме минавали всички учебници, 12-ти клас сме преговаряли само. След бала си правехме курсче и така, де факто, учениците приемаха по-леко раздялата. Също така един биолог, един химик успява, когато е в интеграция с другия. Не може да се получи реализацията в нашата област без интеграция на двамата.

Мисля, че Вашата паралелка е единствената, която наистина учи сериозно по специалността и много хора се реализират точно в сферата, в която са започнали да учат.

Да и после са на високи постове.

За постиженията на ученици и съвместната работа.

Имах ученичка, която стигна до олимпиада в Индия – Теодора Янева – сега вече е голям доктор в София. Разбира се имаше и много други олимпиади. Наградиха ме и с отличието „Неофит Рилски“.

Това са неща, които съм направила с мои ученици:

Смятате ли, че учителството е Вашето признание?

Твърдо да, сто пъти да. И съм доволна. Не беше планувано, просто бях надъхана с много науки от университета. Тогава имаше така наречените промишлено-аграрни комплекси с 600 хил. декара земя в Горна Оряховица, агрохимическо обслужване, препарати в селското стопанство. Чувствах се добре, пътувах до Г. Оряховица с мъжа ми. Тогава ми се обадиха, че групата не става за педагогически профил и ако аз отида – ще стане. Докато карах една година, може би преоцених нещата от друга гледна точка, пък и ми се наложи. Родих едно дете, после още едно и пак ви казвам, попаднах на добър колектив. Ако не бях попаднала в Славейков, после в Математическа, нямаше сега да говоря така.

Кога се зароди самата Ви страст към природните науки?

Мен ми преподаваше г-н Овчаров. Той си правеше уроците направо на открито, показваше ни някои неща нагледно и като цяло ни обучаваше нестандартно.

Тоест нещата са свързани – той предава неща на Вас, а Вие го предавате на Вашите ученици.

Да, точно така. Аз имах късмет с добри учители, от този в първи клас, до преподавателите ми в университета. Това е много важно, защото някои неща просто се прилагат автоматично, без да се търси обяснение защо. В последствие разбираш, че са ти го набили в главата.

Мислите ли, че ако не бяхте преподавател в нашата гимназия, кариерата Ви на учител би протекла по различен начин?

По инерция щеше да е. Учителят зависи от интереса на ученика. Когато насреща си има умни хора, които искат знания, той трябва да им отговори. Така че аз с всички тези класове съм израствала по малко. Това има определящо значение. Сам учител не може да направи колектив. Важни са будността и провокацията на младите хора. И до ден днешен е така.

Как е допринесла за Вашето личностно и професионално развитие работата с млади хора, която е отличителна черта за учителската професия?

Емоциите са определящи. Примерно аз мисля за кандидатстудентската кампания, не мисля за приготвяне на зимнина, за болести и си признавам, че с някои мои връстници не желая да контактувам. При тях е така, докато аз се ориентирам по вас, учениците. Така или иначе всичко върви и се променя, но когато имаш близък план, трябва да решаваш проблем и на среща са ти младите хора се получава максимално добре.

Имате ли някаква случка или спомен от активното Ви пребиваване тук, в училище, който е много емблематичен за Вас?

Със сигурност са много. Върнахте ме много назад във времето и с някои неща не мога да се справя, например колко випуска съм изкарала.

Не се сещате за нещо, което се откроява?

Е, то ще е със сигурност някоя простотия (смее се), не знам. По-скоро хубави неща. Може би нещо, което въведох – когато приемах 8-ми клас обикновено ги нареждах по чиновете и въвеждах 12-ти клас. Зайците гледат учудено, на 12-ти клас започват да им изплуват спомени и почвам да им задавам въпроси. Как са се чувствали, какво сме постигнали дотук. В 11-ти и 12-ти клас пък канех хора, които вече са приети в университет, да кажат как са влезли и обикновено се стига до това, че материала трябва да се преговори 5, 6 пъти. А иначе едно време ходехме много на бригади, където имахме по-запомнящи се моменти, но държа да кажа, че съм нямала неприятности с учениците. Бяха отговорни, родителите също ми вярваха, сега това се случва по-рядко, а пък е хубаво, за да могат хората да се сближат, да се видят от друга гледна точка. И най-важното е, че след като завършат си помагат.

Пропуснах да ви кажа за случая с двойния випуск. Моят син е роден ’80-та година, те тръгнаха шестгодишни на училище, не мога да кажа кой министър измисли да няма подготвителен клас, но те завършиха реално 2 години по-рано. Събраха се два випуска, такива, които имат подготвителен и такива, които не са го карали. В училището имаше 15 паралелки, не знам дали може да си го представите. Имаше 4 биологии и 2 химии. Но пък бяха много добри паралелки, само за пролетната ваканция, за 10 дни, преговорихме целия осми клас. За мен и до днес това си остават най-трудните четири години.

Старала съм се да си защитавам класовете. Много пъти съм ги крила, какво са сгафили и съм се опитвала да убедя колегата да намали натоварването или нещо друго, но обикновено колегите са ни разбирали, когато имаме много работа.

За учителския колектив.

Никога не забравях как са ме приели, как са ми помагали и затова и аз съм се опитвала да помагам на колегите, които дойдоха след мен. Много често са ни „обвинявали“ другите учители – „Вие там на третия етаж като се изолирате…“, може би и сега го чувате това. И сега се разбирам с тези колеги. Винаги сме били единни и с физиците, просто нашето отделение, не че с другите колеги не съм контактувала, но съм се опитвала да изляза над дребното. Примерно човекът не е в настроение, аз нямам работа в личните му проблеми. Аз контактувам с много хора в цялата страна и там, където има екип биолог и химик, учениците успяват да влязат в желаните специалности във ВУЗ-овете.

Има ли нещо, на което учителството Ви е научило, нещо, което сте придобили точно от тази професия и точно от тези години, което може да си го извлечете като максима и бихте го предали на свои близки, познати и ученици?

Ами на ред, както и да прозвучи. Не обичам да се излежавам, не обичам да стоя много до късно, защото имам програма за другия ден. И сега работя с тефтер, където програмата ми по часове е организирана. За някои това е голяма мъка, но за мен е просто необходимост. Когато ми писне си казвам: „три дни няма да работя“, но на втория ден ми става зле. Липсва ми темпото. Не преставам да чета, учебниците си ги чета за 1001-ви път и някои неща ме удивляват, че не съм ги видяла като ме попитат малките.

Винаги се усъвършенствате, има някаква любознателност във Вас.

Любознателност вече не, просто ми се налага от университетите, разликата в изискванията.

Съжалявахте ли за нещо, което не сте направили през годините?

Сигурно за много неща съжалявам, ако съпругът ми беше тук щеше да ви се оплаче веднага (смее се), много пъти съм пренебрегвала семейството, много пъти съм ги лишавала от моето присъствие. Но пък имам претенция, че и двамата ми сина са добре възпитани. Основното съм го направила, но може би от някои емоции съм ги лишила, просто, защото работата го е налагала.

Били сте отдадена на 100%.

Да, точно така.

Кои Ваши качества са Ви помогнали да бъдете учителя, който сте и да имате такъв изграден авторитет, име и т.н. след всички тези години?

Аз винаги стигам до домашното възпитание, въпреки, че родителите ми са обикновени хора, но са ме научили на труд, това е най-важното, и на реална преценка. Никога не съм си въобразявала и сега не мисля, че аз съм толкова добра, че няма какво да гледам, да се съобразявам, да питам. Винаги съм питала, от там и съм се научила на дисциплина. Без нея не може да се получат нещата в никоя посока. Но трудолюбието мисля, че е в основата, защото комбинацията „умен-мързелив“ е отвратителна.

Сега чувствате ли се готова да поемете един випуск и да го изкарате, чисто хипотетично, имате ли този хъс?

Да, имам го, но не знам дали ще се харесам на учениците. Ако са лежерни и спокойни. Но само, ако е биологична паралелка. Чисто реално мога да го приема, но изискванията са ми много по-големи от тези, които съм имала, да кажем, към първите випуски. Нещата много са се променили, много по-трудно е сега. Но всъщност така се съчетаха нещата при нас, че аз, след така наречената „преклонна възраст“, си доизкарах випуските. Около 5, 6 години си поработих отгоре, доставяше ми удоволствие.

Смеете ли да заявите, че Вашата цел е, така да се изразя, подготвянето на най-добрите кадри в областта или поне развиването им до потенциал, който би бил достатъчен за достигането на ниво „топ човек“ в сферата?

Много е нескромно, но имам такава претенция. Много често се срещам със старите випуски и много хора са на възлови позиции. И трябва да знаете, че каквито са били хората като ученици, такива си остават и после. Колкото и да твърдите, че сте пораснали, че не знам какво станало, абсолютно едно към едно сте, с много малки изключения.

Какво е чувството да наблюдавате почти цялостното развитие на даден човек, защото при Вас хората започват от много ранна възраст – 13, 14 години, както и Вие, и други Ваши колеги споменаха, че връзката с учениците си остава и след училище, но докато те се развиват, Вие оставате отново в средата, която им е дала основите за техните бъдещи успехи?

Удовлетворение, защото съм си свършила добре работата, но когато ме питат: „Сега как сте, какво правите?“, аз отговарям: „Същото“. Те знаят, че това не е само израз, продължавам, защото имам случаи, в които уча децата на мои бивши ученици. Това вече е друго усещане, което може да се нарече истинско развитие, след като става дума за поколения. Без да го приемете като излишно самочувствие, но се чувстваш на мястото си.

Значи има доста голяма разлика, в сравнение с първите години, когато сте започнали.

Определено. Първият ми випуск много ми помагаха, защото аз нито имах име, нито бях готвила биолози, освен една школа преди това, и много ми вярваха, щом не ходеха на уроци.

Как успяхте да изградите своя авторитет в очите на Вашите ученици, щом сте нямали достатъчно опит, как им дадохте повод да Ви повярват?

Аз сменях основно училище с гимназия и трябва да кажа, че малко се изплаших как ще се справя. Включих всичко, което мога със страхотно чувство за отговорност и тогава се научих с този випуск да контактувам с колеги от страната, да работя с химика. Тогава започнах да готвя и малките за биологичната паралелка и нещата, постепенно, не стана от веднъж, се настроиха точно на такава вълна, но много се интересувах в София как стоят нещата и така нататък. Много често имахме сбирки колегите, аз и сега контактувам с някои колеги, питах при тях как е, просто който търси – намира. Не може да кажеш: „това е супер училище, аз съм супер“ и да полегнеш. Винаги търся какво съм сгрешила, търся пропуските си.

Тоест може да твърдите, че сте силно амбициозен човек?

Болезнено амбициозен. Ако питате мои връстници ще кажат: „Е стига де, до кога?“, а аз сигурно ще умра права, ако се лиша от тази работа. Това ми е животът.

Считате ли, че това Ваше качество от части е породено специално от професията и гимназията или е нещо личностно, което го е имало във Вашето ядро, още преди да започнете да се занимавате с каквото и да е?

По-скоро съм го придобила, защото и университетът ми е дал много, животът в София ми е дал много. Също така и трудолюбието, но училището го е доизградило. Всичко, което се е заложило тогава. Много неща съм ги осъзнала на доста по-късен етап, че така са били поставени и съм се съобразявала с тях, подражавайки или не, и пак стигам до преподавателите, които много ни амбицираха. Нищо, че не беше педагогика.

Бихте ли отправили послание към учителите и учениците, които в момента учат и работят тук, в Природо-математическа гимназия?

Бъдете все по-амбицирани и по-прецизирани! Не се жалете, когато трябва да проверите нещо по няколко пъти, защото пак стигам до детайлите. Във вашата работа и в работата на колегите трябва да има акцент на детайлите, а не нещата да вървят по течението. И разбира се, всички да са живи и здрави и да стигнете далеч, да успеете!