Кога започнахте работа в гимназията?

Аз съм от втората година след откриването на гимназията, 1971 г. откриха математически гимназии в цялата страна, във всеки окръжен град, като общо броят на тези гимназии беше 31. Първата година учителите са били само шестима и не е имало норматив за английски език, защото трябва да има поне 18 часа, за да назначат щатен преподавател. Тогава е имало друга колежка, която е поемала часовете по английски, а аз бях първият щатен преподавател, съответно от 1972 година. Оттогава имам 32 години и 6 месеца стаж в гимназията. Целият ми живот. В началото бях много млада, на 27 години. Колегите също бяха млади, амбициозни, бяхме много хубав колектив. Преди гимназията работех в една езикова школа и помня как г-н Високов дойде при мен да ми предложи работа в гимназията и държеше аз да се присъединя към колектива. Той беше уникален човек, аз не знам кога намираше време за сън. Той ако имаше възможност щеше и да спи в гимназията. Беше там от сутрин до вечер. Знаеше всяко едно нещо, което се случваше в гимназията, беше близък с учениците. Като цяло нямаше голяма дистанция между учителите и учениците, те споделяха всичко с нас – къде ще ходят, какво ще правят, какво ще следват, какви мечти имат. Всичко си споделяха и беше много хубаво, защото нямаше завист, не си завиждахме. Ние се отнасяхме с уважение към учениците, издигахме ги на пиедестал и те също много ни уважаваха. Сега като чуя как се държат масово в часовете, особено с тези мобилни устройства, и се чудя как е възможно. Но може би ние сме били щастливци, защото при нас идваше само елита от учениците. В началото бяха само математически паралелки. Впоследствие откриха и биология, и химия, и физика… Влизаше се с бал, който беше много висок и не всеки можеше да влезе.

Можете ли да ни разкажете малко по-подробно за г-н Високов?

Толкова много мога да ви разказвам за него. Изключително принципен човек, стриктен човек, той не правеше разлика кой – какъв е, какво потекло има. Примерно моят съпруг беше прокурор, но винаги, когато трябваше да се ходи някъде, той казваше първо - „Лазарова, ти ще отидеш! Мъжът ти ще гледа детето!“. Високов даваше душата си за гимназията. Той например беше човекът, който много настояваше да се учи английски език в нашето училище – „Перспективата е такава, че всички трябва да знаят английски!“. Много държеше на английския и аз бях вторият учител в града, който беше изпратен на специализация в Оксфорд. Това беше една инициатива на британския съвет, която впоследствие се прекъсна, за популяризиране на английския език. И аз просто имах този късмет да отида там, знаете, че в онези времена не беше толкова лесно да заминеш извън България. Високов беше човекът, който основа гимназията, а също така – той сам си избираше учителите. Избираше все млади и способни кадри и колективът беше изграден от много добри специалисти. Всеки беше в своята си област най-добрият. Затова и имаше най-различни успехи.

Как станахте точно преподавател по английски език? Какво породи любовта Ви към този предмет?

Аз завърших английска филология. Още като ученичка аз пишех стихове и статии, които поместваха в „Добруджанска трибуна“ (аз съм родена в гр. Добрич). Тогава там не се изучаваше английски език, изучаваха се френски и немски. Когато имах свободно време, аз ходех да чета в библиотеката и там попаднах на английските класици. Кандидатствах българска филология в София, а тук, в Търново – български и английски. Беше много трудно да се изучава, защото нямаше учебници, нямаше записи. Завърших тук и след това карах още 2 години задочно в София и така. Винаги съм казвала на учениците, че трябва много да четат, независимо дали на български, или на английски. Четенето обогатява езика, културата. И едно е книгата, а друго е компютъра.

А защо точно учителка?

Всеки си има детска мечта- за учител, за лекар, трябва да имаш някакво призвание. Когато бях във втори клас си имах една приятелка в Добрич, с която и днес си се чуваме редовно, та още тогава тя искаше да стане доктор и когато се събирахме да си играем – тя ме лекуваше, а аз и преподавах. От малка исках да стана учителка, дори такива бяха игрите ни, и в действителност аз се реализирах в тази насока, а тази моя приятелка стана фармацевт. Когато завърших имаше място само в една езикова школа, тук в Търново. Там изкарах 4 години и също беше едно приятно и интересно занимание. Учителството е професия, в която даваш много, но и получаваш много и ако трябва сега да си избирам професия отново, пак това ще си избера. Може да си имаш някакви проблеми в семейния живот, сред приятелите, но когато влезеш при тези умни дечица, тези умни очи, които гледат в теб, не знам, то е малко като в театър, защото ти все едно си на сцена. Учениците те оглеждат от горе до долу- как си облечен, как се държиш, и те копират, защото ти си модел на подражание за тях.

За часовете по английски език.

Нашият предмет е такъв, че ти не можеш да влезеш в час, да започнеш да си говориш, учениците да те слушат и така да минат 40 минути. Не може да не те интересува те какво правят в часа, слушат ли, не слушат ли. А относно изпитването – то става без те да разберат. Те си водят диалог на английски, ти ги слушаш, не ги прекъсваш, а после им казваш къде са допуснали някаква грешка и ги оценяваш. Те участват активно в процеса. В 11-ти и 12-ти клас давах възможност на учениците да влязат в ролята на учители и да изнесат урок пред класа. Те се подготвяха, консултираха се и с мен, разбира се, правеха си план на урока, който аз одобрявах първо и се изявяваха пред своите съученици. Беше много интересно. Освен тези уроци, понеже тогава още нямаше аудио-визуална техника и да преподаваш единствено с тебешир и учебник не бе достатъчно, имахме едни записи на магнетофон, които използвахме, но там беше само аудио, без да можеш да го видиш. Другият вариант беше да видят само картината от едни филмчета, които им прожектирахме. И затова почти всички съм ги водила, с разрешение на директора естествено, в британската библиотека в университета, да могат да се обогатят. По веднъж в годината правехме и по един открит урок сред природата. Водех ги в парка или в библиотеката, или в музея и това, което виждахме го обсъждахме на английски.

За вече бившите ученици.

Всеки випуск си остава в сърцето! Събираме се редовно с мои бивши ученици, скоро празнувахме с един от класовете 35 години, откакто са завършили. Спомням си вече 12-ти клас, завършват учениците и всички плачат – и те, и аз. Спомням си един ученик дойде до мен и ми каза: „Госпожо, недейте да се разстройвате, догодина други ще дойдат!“, и аз му отвръщам: „Е, как да не плача, аз искам вас!“. Сега, когато се събират моите класове, учениците канят всички учители, които са им предавали, не само класните и това ни кара да се чувстваме много специални. Снимки, спомени от „живота на колектива“ и такива, които се създават на новите срещи, изобщо това те кара да се чувстваш наистина обичан и специален, а също и горд. Бившите ученици така милеят за гимназията, че когато ги срещна те казват: „моята гимназия“, забележете – „моята“. Много от децата на тези бивши възпитаници също станаха ученици на ПМГ.

Представяте ли си Вашия живот, без да бъдете учител?

Не, не, не. Имала съм възможност да работя друго, но учителството е като някаква магия. Който не е бил учител, той не го знае това. Вие чували ли сте един учител да напусне работа и да стане бизнесмен, търговец, той не може да работи друго. Той не може да продава. Учителят живее с живота на децата. Не казвам, че е било лесно, учителството е една трудна професия. Изисква се много себеотдаване, то е една голяма отговорност. Ти отговаряш за живота на учениците, защото отиваш на бригада, на екскурзия, ами ако нещо се случи. Хубавото е, че не сме имали такива проблеми, които са все по-често срещани днес, не е имало лоша дисциплина. Децата много си споделяха с нас, а за нас беше необходимо да притежаваме голяма ерудиция, защото ти живееш с тях и трябва да им помогнеш и при избора на професия.

Много от Вашите колеги казаха, че точно професията ги държи млади, независимо от възрастта.

Да, защото работим с здрави хора, с млади хора. Всички ми казват, че съм младеела и им отговарям – „Да, защото съм работила с млади хора и продължавам да си поддържам контактите с тях.“

За младите учители.

Аз започнах на 27 години и след мен дойдоха, колеги, които бяха по-млади от мен, но винаги сме ги толерирали, помагали сме им, то така и трябва. Те също са знаещи и можещи, трябваше само да се докажат. Всеки един е бил млад и трябва да започне от някъде. Вярвам в младите колеги и им желая на добър час!

Каква е разликата между поколенията, които сега идват в гимназията и тези, които са били нейни ученици още в началото? Според Вас наблюдава ли се тази тенденция за намаляване интереса на учениците към учебния процес с годините?

Аз се пенсионирах 2004 година. Последно бях класна на едни биолози и всички те са се реализирали като фармацевти, като лекари. Ами то, аз да вляза в поликлиниката и единият етаж са само мои ученици. А относно разликата в поколенията – сигурно я има. Скоро ми се случи да стана свидетел на разговор между ученички, в който едното момиче се оплакваше, че пак са го изгонили от час, но то нищо не било правело, само говорело по телефона с някого и след това слушало музика, докато разглежда социалните мрежи. Бях възмутена. Как може ти, в час, да си позволиш такова нещо. Аз винаги съм се стремяла в час да ги заинтригувам с нещо, защото при езиците трябва да има интерес. Ако не ти е интересно, който и да е чужд език се учи много трудно. Трябва да имаш воля, постоянство и най-вече да ти е интересно.

Бихте ли ни споделили какъв беше Вашият трик, с който печелехте вниманието на класа?

Примерно това, което ви споделих за възможността, която им давах да изнесат те урока. Ще им пусна някога филм да изгледат. Вече споменах за посещенията ни на различни места, въпросът беше да им бъде интересно. Обичаха да им разказвам за посещението в Оксфорд. Тогава беше различно, те нямаха толкова достъп до онази част от света, а сега можеш да чуеш английска реч по всяко време.

Вие как гледахте на учениците, за какви ги приемахте?

Просто ми беше много интересно на 15 септември какви деца ще дойдат. Как ще изглеждат, дали ще се разбираме с тях, дали ще ми се харесат, да ме грабнат още в началото. Първите години имаше само по 2 часа английски език седмично. Не може да се научи език така. Не може. То не е само до работата в клас, както да кажем можеш да схванеш математиката. Езикът си иска допълнително занимание вкъщи, да седнеш да научиш граматиката, да направиш упражненията. Повечето от тях ги правехме в клас, но винаги имаха домашно. Те трябваше да осмислят това, което са правили. Когато вече започна да се учи по програмите, които включваха това интензивно обучение в 8-ми клас, тогава вече се почувства, че учениците ни са добри, даже по-добри от тези в Езикова гимназия.

Тоест когато е въведено интензивното обучение, тогава сте се почувствали наистина в „свои води“?

Да. Вие знаете как е, просто първата година наблягаш на езика. Това нещо и сега е актуално и така и трябва да бъде. Сега децата учат английски още от детската градина, разбира се под формата на игри и песнички, но то и така трябва да се започне и постепенно да се изгради един усет към езика.

Бихте ли отправили послание към учениците и учителите, които днес са в ПМГ?

Гимназията ще просперира! Винаги е била на ниво и сега ще бъде на ниво. С директор като г-н Гушев, за когото аз лично гарантирам, че е много амбициозен и ще направи много за гимназията. В учителския колектив останаха малко хора от моите бивши колеги, но аз съм човек, който вярва в младите учители. Много колеги са идвали в гимназията и след една или две години напускат, защото не могат да издържат на това темпо, което изисква работата. Математическа гимназия имаше много високи изисквания към учениците и им желая да продължават да изискват от тях по същия начин. Трябва да се уважават учениците, ние не сме си позволявали да ги обиждаме, както се е случвало в други училища. Учителят трябва да стигне до сърцето на всеки ученик, а всеки ученик е една планета. Трябва да ги издигаш на пиедестал, да ги уважаваш и трябва да ги поощряваш. Най-лесно е: „ти не знаеш, сядай си, слаб 2“, ти трябва да ги разбираш. Важното е да разбираш учениците и да им помагаш, и да ги обичаш, нищо не става без любов. Гордея се с нашите ученици, че и ние сме дали нещо на света. Такива добри деца, много голяма част от които са се реализирали успешно и заемат високи постове.

Свършили сте си добре работата.

Много добре, всички колеги, защото успехите се постигат с колектива, никой сам не може да го постигне. Когато колективът е добър, тогава са добрите резултати. Нашият колектив беше много добър и заедно с децата ние се чувствахме като едно голямо семейство. Учителските заплати винаги са били много ниски, което е една несправедливост, но ние никога не сме протестирали за това. Не ни е било това мотива, за да станем учители. Никой не е спрял да бъде учител само заради заплатата. То си е призвание. Без призвание не можеш да го вършиш това нещо. И без да обичаш децата, те се отблагодаряват за тази огромна любов, с която ти ги даряваш. Трябва да спечелиш детето, но всичко се постига с добро, с заповеди и ултиматуми до никъде няма да стигнеш.