Как станахте учител?

Още като бях ученик, забелязах у себе си склонност да наблюдавам учителите и да преценявам как бих постъпил аз на тяхно място в някакви по-интересни ситуации. Примерно конфликтни ситуации между учител и ученик, каквито винаги се случват, по други поводи или просто в час, като следя как преподават и си казвам аз по какъв начин бих го направил. Така неусетно за себе си разбрах, че тази професия ме привлича и ми харесва. Като завърших тази гимназия, тогава беше Втора гимназия със същия патрон, без колебание подадох документи за специалност „Математика“ в Софийския университет и то педагогически профил. Имах много висок успех и можех да бъда приет навсякъде. Моите родители, както повечето, имаха много силно желание аз да стана инженер и да се върна да работя в Радиозавода във Велико Търново, който беше върхът на индустрията в града и се считаше, че който работи там, особено като специалист, е постигнал много в живота. Действително под тяхно влияние подадох документи и в Техническия университет в София. Тогава се казваше МЕИ. Явих се на изпити, приеха ме и на двете места. Обаче накрая, като отидох сам в София да се записвам, решен твърдо и тяхното влияние, така да се каже, в момента не беше пряко, отидох и се записах в Софийския университет. Вместо да се записвам – аз си изтеглих документите от МЕИ за голяма почуда на опашката от кандидат-студенти, които чакаха да бъдат приети като резерви. Беше невероятно, че аз, приет за желана специалност, си изтеглих документите. Сам за себе си реших да стана учител, въпреки че да си радиоинженер, беше „върха на айсберга“, така да се каже.

За удоволствието, което носи професията.

С голямо желание съм работил професията си през цялото време и никога не съм се оплаквал. Винаги ми беше интересно. И досега смятам, че е огромно удоволствие да работиш с млади хора във възрастта между 16 и 19 години. Това е една прекрасна възраст. Сигурно ако са по-малки, може би като мъж не бих имал търпение. Вероятно в малките класове жени биха се справили по-добре. Но в тази възраст, която аз продължавам да смятам за прекрасна, може човек, ако намери подходящ език с учениците, да си прекарва много добре. Аз всеки ден отивах на работа с желание. Докато съм чувал, че не при всички е така. С огромно желание! Учениците не ми вярваха, като им казвам: „Като наближи септември, нямам търпение да тръгнем на училище!“. Лятото – минало, каквото минало, обаче аз продължавах да живея с моята професия и с учениците си дори и през лятната ваканция. И Вас също ви съветвам - работете това, което ви харесва, независимо престижно ли е, независимо каква заплата ще вземате и т.н. Сега младите хора като вас ,преди да са започнали някъде да работят, вече знаят какви заплати ще получават. Така си правят сметката. Според мен това е груба грешка! Голям тормоз е години наред да ставаш сутрин рано и да отиваш на място, където не ти се ходи. Нямат никакво удовлетворение от работата, непрекъснато си поглеждат часовника - кога ще свърши работния ден.? Повечето от тези хора търсят хоби. Търсят си освен професията и занимание. Много пъти са ме питали какво е моето хоби. Моето хоби е моята професия! Това е най-доброто нещо, което един млад човек може да избере. Всякакви други странични занимания му пречат на професията, на концентрацията, на духовния мир и на духовния комфорт.

Как точно започнахте работа в тази гимназия? Отново сте се върнали тук, но вече от другата страна.

Това е дълга история. Аз имам професионален път, който в периоди е бил много успешен, в други периоди съм получавал удари под кръста, които впоследствие се оказа, че са били напълно незаслужени. Дори хората, които са ми ги нанасяли, са съжалявали, но всичко е минало и заминало.

За първите години стаж.

По наше време имаше задължително разпределение. Завършваш висше образование и някакви комисии ти казват къде ще отидеш да работиш първите 3 години. И аз по разпределение, понеже се оказа, че от всички от Търновския окръг по математика имам най-висок успех от университета, инспекторът, като дойде, ми каза така: „Има едно място за учител в град и 7, 8 за учител в селата.“. За преподавател в град беше в горнооряховската гимназия. Много голяма гимназия, която обслужва 3 града. Там ме разпределиха в първите 3 години. Като изкарах 3-те години разпределение явно имаше добри отзиви за мен, защото инспекторът като дойде, каза: „Вземаме те във Втора гимназия.“. А тя беше най-добрата гимназия, тъй като Математическа още нямаше. Аз там съм бил ученик и всички мои учители, които са ме учили, включително и основателите на Математическа гимназия, Високов, вечна му памет, е мой учител, всички те щяха да станат мои колеги. Господин Високов бил казал за мен: „Тодор ще го вземем тука, щом му завърши разпределението!“. След като трите години изтекоха - веднага, без никакви проблеми, инспекторът дойде и ме назначиха във Втора гимназия. Започнах работа и всички мои бивши учители вече ми бяха колеги. Директор ми беше отново г-н Иванаков. Така започна една много хубава година, обаче в това време ме „надушиха“ от Военното училище.

За годините във Военното училище.

Имаха нужда от математици и обявиха конкурс за асистенти. Вкъщи дойдоха представители на училището и започнаха да ме убеждават да се явя на конкурса. Аз се колебаех, защото ми харесваше тук позната обстановка. Влизам в стаи, в които съм бил ученик, а сега бях учител. Беше интересно и като се има предвид моята нагласа в тази област - не можех да си пожелая нищо повече! Отидох все пак да попитам моите учители. Това бяха Никола Високов и Иван Стоянов. Те бяха двамата мои учители, двамата най-известни преподаватели по математика в града. Попитах ги как да постъпя. Иван Стоянов ми каза така: „Тодоре, единственото висше учебно заведение, в което се учи математика в Търново, е Военното училище. Това е единствената катедра по висша математика в целия окръг. Няма друго място, където да има ВУЗ с математика. Ако искаш да вървиш нагоре, трябва да отидеш във ВУЗ.“. Високов не му се пускаше никак. Три години съм му бил ученик, и то най-добрият. Хвалеше ме навсякъде! Даже години след това беше говорил по мой адрес на други ученици. Обаче Стоянов ми каза: „Върви! Ако искаш да вървиш нагоре, първо трябва да станеш асистент, старши асистент, доцент. Смятам, че имаш капацитет и е хубаво!“. Подадох документи и започнах да чета усилено за конкурсен изпит. Точно когато най-много се бях мобилизирал, идват при мен Високов и инспекторът и ми казват: „Тодоре, ще се открива математическа гимназия в Търново. Тръгнали сме да търсим кадри. Ти си първият, когото каним да стане учител по математика!“. Аз вече бях подал документи и им показах камарите книги, с които се подготвях за конкурса. - „А, ама не може, няма смисъл да ходиш! Ела при нас! Търсим млади и перспективни хора!“. Обаче аз вече бях подал документи и не станах от основателите. Десет години бях преподавател във Военното училище. В, последствие бях съкратен и останах без работа. Високов, като научил това нещо, ми се обажда: „Какво ще правиш сега? В момента и ние нямаме свободни часове иначе веднага бих те взел, но не зависи от мен. Нямаме часове, но сега се борим да открием паралелка по физика. Открием ли една паралелка по физика - веднага те вземам!“. Две години работих по заместване в друго училище и в момента, в който се откри паралелка по физика, Високов веднага ме назначи. И от 81-ва година, 10 годни след основаването на гимназията, до 2011 г. съм постоянен учител в ПМГ.

За преподаването във ВУЗ, висшата математика и курсантите.

Моят професионален път премина през няколко различни училища със съответните проблеми. Бях работил 10 години с курсанти, които също нямаха кой знае какъв интерес към науката. Те ме питаха: „Другарю Величков, защо ги учим сега всички тези неща? Защо ги учим, като ние ще ставаме граничари, ще ходим там на полосата и ще обикаляме с кучетата?“. Преподавах им висша математика - интеграли, диференциални уравнения, производни от n-ти ред. Винаги им обяснявах: „Защото вие получавате званието инженер. Дипломата, която се дава, е за висше образование и няма как да прескочите тези неща.“. Тези науки, които учат машинните инженери, те не могат без висша математика. От една страна, беше удоволствието, че работя с висша математика. Дори там научих много повече неща, отколкото като студент. Третата година започнах да чета лекции по висша математика. Това предполага много дълбоко навлизане в нещата, много по-дълбоко, отколкото, когато си бил студент. Като студент я учиш и я слушаш, а сега заставаш пред една аудитория от 120 души и четеш лекции. Оттам беше удовлетворението, но от друга страна, стоеше ежедневният контакт с младежи, които виждаш, че не желаят да учат и трябва непрекъснато да водиш борба с нагласата им. Като постигнеш някаква нагласа, тогава да се съобразяваш с педагогическия подход. Как да им преподам това, което съм ги убедил, че трябва да учат, защото не е лесно. Там момчетата влезли с 3; 3,50 едвам. Те по елементарна математика били слаби, а генералът иска от мен да ги науча на висша математика за 4,50.

За удовлетворението от „децата на ПМГ“.

Това, което ми дойде като „манна небесна“, след като постъпих в гимназията е, че работех с ученици, с които много се разбирахме, които желаеха да учат! Всички други облаги от асистентството не струват пред радостта да работиш с ученици, които те „поглъщат с поглед“. Попиват, желаят! Обажда ми се родител и ми казва: „Другарю Величков, какво ги правите тези деца?! В 3 часа през нощта моят син обсъжда по телефона с негов приятел как да решат една задача. Разбрали се, докато не я решат - нямало да лягат да спят! Не може да я реши единият, не може да я реши другият, приказват си по телефона!“. Такива ученици съм имал. Това не е басня, а истина! Не само аз и другите колеги са имали. Като дойдох тук, какво да кажа?! Аз се почувствах в Рая! Високов ми казваше: „Колкото по ги товариш, по им е хубаво! И още попиват!“. По цели нощи съм стоял да се ровя в сборници, за да „заситя глада“, капацитета на 7, 8 момичета и момчета. Посветих се на тази професия. Да, може да е по-малка заплатата. Но друго е изживяването да съм учител, а не преподавателят, на когото рапортуват - и досега, когато ме срещнат, ми козируват. И си казах - край! Ако ме държат тук, няма повече да се местя никъде, защото е удоволствие да се работи с математици, профил “математика“! Смятам, че 80-те, 90-те години са и най-силните години на гимназията. Тогава работата на учителя се мереше по резултатите от национални състезания. Всеки си имаше отбор - 8 клас, 9 клас и т.н. Случвало се е в един випуск да сме двама учители. В отбора се включваха двама ученика на единия и на другия учител. Имало е случаи, в които имаме повече равностойни кандидати, отколкото места в отбора. Правим си едно, две контролни състезания, за да може да определим кои ще са тези 5 души, които ще отидат на състезание. В тези години търновската Математическа гимназия е била винаги в първата петица на национално ниво. Фаворити бяха Русе, Търново, Казанлък, Варна, Ямбол. С тези градове винаги спорехме за първите места. Търновската гимназия се ползваше с респект. Така беше години наред. След това се появи НПМГ, СМГ. Те ползваха много преподаватели от университетите. Полека лека трайно окупираха първите места. Последните ми най-добри ученици, които завършиха 2005 г. - отборът на 12-ти клас, на всички национални състезания бяхме винаги на 4-то място. Първите места се заеха от двата отбора на СМГ и този на НПМГ. С тях не можем да се преборим. Ние си го признаваме. Те имат огромен избор от ученици и разбира се преподаватели на много високо ниво. Нашата радост беше, че след тези 3 отбора, ние държахме 4-то място. Накрая излезе, че ние сме най-добрият извънстоличен отбор. Искам да ви разкажа за паралелката „Физика“. Първата паралелка с профил физика аз имах удоволствието да я водя. На тях по физика им преподаваше г-н Василев. Той беше блестящ учител, единственият кандидат на науките в Търново! Много добър физик и затова му дадоха да води първия випуск физици. Започна да ги води много сериозно. Втората година дойде при мен и ми каза: „Величков, трябва ми висша математика. Какво ще ги правим тези момчета?“. Бяха много добри момчета. Пет, шест момчета, които по нищо не отстъпваха на най-добрите ми математици! Отидохме при Високов с молбата да създадем някаква форма. Одобриха я от инспектората и с тези момчета 2 години сме учили висша математика. Бях ги научил да решават интеграли, диференциални уравнения, но те им трябваха. Беше огромно удоволствие и за мен, и за тях! За съжаление всички те са в чужбина.

Разкажете ни за някоя интересна случка в ПМГ?

На времето беше мода да се правят срещи с писатели на живо. Учителките по литература имаха тази грижа. Поне един път в годината се канеше много известен писател. Антон Дончев е идвал. Той е търновец. На мен ми беше много интересна срещата с Николай Хайтов, разкошен човек! Среща се с учениците и след това само с учителския колектив. Бяхме около 25 души. Николай Хайтов влиза, застава отпред и гледа, гледа към нас. Настъпи едно неловко мълчание. Ние не знаем защо, стоим всички, гледаме го като идол. Той, застанал на катедрата срещу нас, оглеждаше подробно колектива. По едно време се усмихна и каза: „Знаете ли защо няколко минути оглеждах колектива, с който се срещам? Аз обикалям цяла България. Почти няма училище, където да не съм ходил. За първи път срещам колектив, в който мъжете са повече от жените. Как сте успели да удържите фронта?!“.

Някакъв по-ярък спомен? Като се сетите за ПМГ какво Ви изплува най-напред?

Най ми е останал в сърцето споменът за тези мои ученици, които имаха пословично предано отношение към учебния процес. Винаги си спомням за тях. Ученици, които са ме изпълвали с огромно щастие. Като се заговори за ПМГ аз си спомням нощите, в които съм се ровил, защото на другия ден на тези момчета трябва да им дам някаква задача, която поне няколко дни да ги държи будни. Казват – „Няма да си лягаме, ако не я решим задачата!“. Ама тази задача пък колко време ми отнема на мен, докато я намеря! Най-ярките ми спомени са нощите, в които съм се подготвял и съм търсил нещо, за да грабне съзнанието на учениците. Никак не е лесно! Изисква се огромен труд! Когато извършвате нещо с предварителна позитивна нагласа към него, то не се уморявате. Психологията го е доказала. Човек се уморява бързо, когато работи нещо с нежелание. Когато работи нещо с ентусиазъм, с желание - не се уморява. Аз съм си лягам в 4 часа сутринта, ставам в 6 часа и отивам на работа. Отивам с желание, бързам за работа, защото нося в чантата си едни хубави задачи на моите момчета и момичета! Това е радостта от работата ми с моите най-добри ученици по математика!

Смеете ли да заявите, че „учител“ е Вашето призвание?

Да! Смея да го заявя, защото съм имал възможност да бъда и друго. При което това друго е предлагало повече бонуси, но аз, съвсем съзнателно, без колебание, се отказах от тях, защото учителството е било по-важно за мен!

Бихте ли отправили някакво послание към учителите и учениците в ПМГ?

Обичайте учениците си! Обичайте професията си! Обичайте училището, в което работите! Представете си повече от 30 години да стоите в някое учебно заведение, то ви става нещо повече от втори дом. Даже бих казал, че понякога в денонощието съм прекарвал повече часове тук, отколкото в дома си. За да можете да направите всичко това, трябва да изпитвате обич към обекта на работа - учениците, към технологията на отношенията - това е професията, към гимназията и към името на гимназията! Посланието към учениците е да се стараят да различават истинските от не-истинските неща и да отдават заслуженото на истинските!