Как постъпихте на работа в гимназията?

Аз съм писала паметната книга на гимназията и знам цялата й история. Училището се помещаваше в сградата на Строителен техникум, после в тази на Езикова гимназия. Спомням си първия ми работен ден, 75-та година есента, отидох и питах една от чистачките къде да намеря директора. Тя ми каза да търся висок, стабилен мъж, а също и, че се намира в учителската стая. Влизам аз и каква картина виждам- всичките учители, млади, на по 30-40 години, бършат стъклата на стаята, накацали като лястовички. Един от всичките мъже, отговарящ на описанието, след като попитах кой е директорът, скача и казва: „Заповядайте, аз съм.“ и ме заведе в една съседна стаичка, служеща за заместник-дирекция. При което аз чувам как се смеят неистово оттатък и си помислих, че много съм сгафила и точно в този момент влиза самият господин Високов. Оказа се, че те всички са високи, едри, млади мъже и ми бяха спретнали шега. И оттам насетне по всички банкети господин Великов постоянно ми казваше да не забравям кой ми е първият директор (смее се). Самият господин Великов беше невероятен шегаджия, невероятен човек, учениците много го обичаха. Та това ми беше прощапулника в училище. Но бях само по заместване. В следващите 6 години работих съответно 3 години е Езикова и 3 години в Строителен техникум. И когато се пенсионира господин Джамбазов, литераторът, мир на светлия му дух, господин Високов дойде при мен, бях на 30-32 години и ми каза: „Идвай, аз те искам в гимназията!“. Спомням си, че като влезеше един учител в 8-ми клас, ги изкарваше до самия край, не като сега. В общи линии минах през всички нива на учителството и през цялото битие на българското училище. Имам много интересни спомени, особено с учениците. Какво повече да кажа – за мен гимназията беше живота ми – отнема цялото ми време, енергия, интелект. Домът ми, семейството ми, децата ми бяха наравно, но те бяха сигурното нещо, което си върви като ежедневие. Работата ми беше там, в гимназията! Мисля, че дадох всичко, на което бях способна.

Вижда се и от отзивите, които получавате.

Не знам, те се казват само хубавите (смее се). Имам ученици от последния випуск например, които ме гледаха накриво 5 години. Бях им оставила тройки 12-ти клас – не учат, не четат и им казвам, че ще ме изложат на матурата. Между другото, това беше последната силна матура, 2011 година, имах среден успех 5.48 при 150 ученици във випуска. А биолозите до един изкараха над 5.50. Те са най-хуманитарни от паралелките, най-много ми пасваха, а математиците са мързеливи– докато не го натисне човек, той не ще да чете. И така, в един момент им пиша 3, щом не искат, и дано да изкарат същото и на матурата – в една немска паралелка имах 2 или 3 тройки. Отиваме на втора бална вечер и тройкаджиите ме гледат начумерено. И когато засвирват последния танц с учителката, всички се нареждат в кръг, целият випуск, и танцуваме по средата с едно момче от информатиците, а онези реват, та се късат. След това идват и ми целуват ръцете, включително и тройкаджиите (смее се). Значи са разбрали, че толкова заслужават и, че аз няма да им дам шанс– трябва да си го изкарат. И изкараха, добър 4,26 беше най-ниската оценка. Оказа се, че имах грешка в порядъка на 20-25 стотни спрямо оценката на матурата, което биваше оценявано от учениците – всеки си получаваше заслуженото и нямаше сърдения. Мотивацията на учителя, трябва да е ясна пред целия клас, казвах им, че пиша такава оценка заради това и това…, изброявах им причините. Ако някой има претенции, давах му шанс, но те мълчаха в повечето случаи. В 12-ти клас по 700 класна проверявах- по български, по литература и едно съчинение, за да им дам формата и да им покажа грешките – пишех доста подробни рецензии също, индивидуално на всеки един, защото няма друг начин да се научи детето./p>

Какъв трябва да бъде един учител?

Учителят трябва да е като артиста – да не изпуска вниманието на публиката си. Сигурно доста учители го имат този върховен момент, за мен е много важен. Става дума за предпоследния ми випуск – 2006 година. Предавах им Гео Милев – „Септември“ и имаха двойка часове. Мина първият час, мина междучасието, мина и вторият час – никой не излиза, урокът си върви. Свърших аз с всичките 12 песни и им казах: „Не мога повече, изморих се, всичко ви казах.“, при което целият клас се вдигна на крака и започна да ръкопляска. Освен това няма пенсиониран артист или учител, остават си до края, оттам и синдромът на изпепеляването, който го има при нас. Това е така, защото това ни е животът. Всичко е вкарано и съобразено с науката, децата и училището.

През мен минаха 3 поколения. Може би затова съм и учителка – много помня, имам услужлива памет (смее се). Общо взето, повечето от лекарите в Търново бяха в биологичната паралелка. Бившите ученици изпращаха своите деца отново при нас, в Математическа гимназия. И аз имам едно такова изречение: „През мен мина половината Търново, а другата половина изобщо не я познавам“. ПМГ беше престижно, не само защото имаше високо качество на обучение, но и се виждаше, че има дисциплина, Високов го създаде. Когато мои ученици се връщаха при мен след първата си година в университета да се видим ми казваха, че по хуманитарните науки и по математика всичко са го научили в гимназията. Около двадесет процента от децата записваха после хуманитарни специалности – бяха подготвени по всеки един предмет. Спецификата на учителите в ПМГ беше такава, че всеки наистина държеше на своя предмет и искаше много от децата, защото смяташе, че неговият предмет е най-важен. Това бе абсолютен перфекционизъм. И когато учениците започнаха да мърморят, че учат като за хуманитарна гимназия, тогава започнах да ги разбирам…

Как се спрявате сега?

Продължавам. Сега също имам ученици, дори и в интернет ги обучавам. Много е радостно, когато учениците ми пращат писма, имам „свои деца“ по целия свят. Отначало, след като се пенсионирах, беше голям шок за мен, но след 3 месеца се окопитих и осъзнах, че не мога без това. Казвах на г-н Радов (мой колега в университета), че съм изморена, но той ми обясняваше, че съм участник в постоянен процес на енергообмен с децата и когато няма на кого да дам, и аз съм без енергия. Това е за мен учителската професия – мисионерство. Никога не сме измервали материално нашата професия - за нас беше важно часът да е ползотворен, ефективен, да знаем, че учениците са научили това, което трябва. Пълно раздаване. Мечтата ми беше да бъда преподавател в университета и аз станах такъв впоследствие, но високата академична среда в училище ме задържа там до края – бяхме много мотивирани и на учениците им харесваше. През 2000-ната година бях номинирана за учител на годината. Също така в този период получих наградата „Неофит Рилски“. Аз обичах да вкарвам различните изкуства в обучението – музика, изобразително изкуство и т.н. Годините ми като преподавател бяха много динамични години, изпълнени с непрестанна дейност. Все още имам поне по двама, трима ученици всяка седмица. Много е хубаво, когато минат кандидат-студентските изпити и чуя оценките на възпитаниците си, а една година дори имах 2 пълни шестици от ученици в Езикова гимназия като общият брой за страната беше 35. Общо взето съм „в час“ с тези неща, защото това е животът ми. Не може човек, който е бил преподавател, да бъде пенсиониран – той продължава да плува в същите води.

За Високов.

Високов беше абсолютно отдаден човек на професията и ни направи и нас такива. Това беше математик от класа, с много строг морал, не беше партиен член и водеше битка училището да е училище, а не форум на партийна пропаганда. Той направи гимназията, той дори спеше в гимназията- на дивана, няма да го забравя. Спомням си как обикаляше с един чук и оправяше, редом с училищния майстор всичко, що има да се оправя. А този майстор е „най-старият директор“ на нашата гимназия, самият той споделя, че всички директори е посрещнал и изпратил (смее се). Високов подбираше учителите си да са качествени кадри и налагаше РЕД в училище. Имаше хъс неговите ученици да са най-добрите. Господин Високов беше една всеотдайна душа. Между другото, беше роден на 24-ти май и постоянно тогава ходехме някъде. Сливането на двете гимназии много го обиди и го заболя от това. Сложиха го заместник-директор и това според мен му смаза самочувствието, на този създател на Математическа гимназия. Когато го видях за последен път, бяхме някъде заедно на маса, ядохме, и той изведнъж се разплака и каза: „Да знаеш, животът ми се скърши с тази промяна, която стана.“ При него налице беше комбинация от качества и мотивация на човек, който е и специалист, и е лидер, знае как да подходи и е добър човек. Когато ме назначаваше на работа, господин Високов ми каза така: „Нека се знае: учител в Математическа гимназия, който не си знае материала и не е добър учител, учениците веднага го разбират и го изхвърлят с шут през вратата!“ – беше престижно да задържиш достойнството си на учител в тази гимназия и да докажеш, че мястото ти е там. Как назначаваше учителите, когато гимназията се установяваше- отиваше в „Просвета“ и казваше: „Дайте ми дипломите на всички завършили Софийски университет с отличен успех през тази година“. Вземаше списъка, слагаше го в джоба си и си ги избираше – това му беше конкурса. Високов създаде ред, дисциплина, качествено обучение и учениците бяха подготвени по всеки един предмет.

За учениците.

Идваха с голямо желание на училище и дори не искаха да си тръгват, особено дванадесетокласниците, там им бяха заниманията и приятелите – имаше и много самодейност в бившия „Пионерски дом“, имаше школи по всичко. Пионерските дейности общо взето обхващаха всички сфери. Щом харесваха даден учител, започваха да ходят с него навсякъде. Както ви и казах, пътувахме постоянно из България и из Европа. И не ме беше страх – тръгвала съм сама с 50 човека и медицинско лице, сега това би било невъзможно, светът се промени. Заедно с мъжа ми и с учениците обикаляхме за по 14 дни из планината. Нямаше планина, която да не сме покорили! Искам да кажа, че живеехме много активно, не познавах скуката. И сега не разбирам хора, които твърдят, че им е скучно – с всичката тази информация по света... Любимото ми изречение беше: „От математик става всичко, дори и литератор, но от литератор математик не става!“ (смее се). Когато бях в гимназията, бяхме на 4-то място по образование в света, редом с Великите сили. Учениците в ПМГ ме направиха точен човек, сложиха ми рамките и ме накараха да вкарам материала точно в 40 минути – те бяха по-стегнати и организирани от останалите ученици на тази възраст, на които съм предавала. Страхотни деца– беше истинско удоволствие да влизаш в час, да заставаш на катедрата и да започваш урока. Оказа се, че децата нищо не забравят, тези случки, които сега ми изникват в ума и те ги помнят. Имам ученичка, която основа българското училище в Джърси, а моята дъщеря преподава там, общо взето стана наследствена професия.

За колектива.

Спомням си, че разговорите ни основно бяха на много академично ниво – говорихме си за наука, поезия, за учениците. Никой не си говореше за манджа и за туршия – това беше, имаше академизъм в училище. Често се събирахме и неформално, разбира се, беше много забавно и тогава вече си говорехме за всичко. Престижно беше да си учител в Математическа гимназия, защото там работеха все млади и амбициозни хора на средна възраст между 30 и 45 години. Идвахме на училище с огромно желание и учениците ни бяха блестящи. Първите ми ученици са на 50 и няколко години, с няколко години по-малки от мен, но ние и до ден днешен се събираме на 24-ти май – цени се тази връзка. Спецификата на учителите в ПМГ беше, че всеки наистина държеше на предмета си и искаше много от децата – бяха перфекционисти.

За метода на преподаване.

Българския език често го давах на студентите – там всичко е ясно, докато литературата не си я давах, тя е много по-специфична. Спомням си например давах много свобода на учениците, когато учехме монолога на Хамлет – можеше да го учат и на български, и на английски език. Малко излизах от програмата, но на учениците много им пасваше. Та, правехме си състезание с жури и няколко регламента- сценично поведение, произношение и т.н. Всяка априлска ваканция поне по 10 души ходехме в Европа – всички столици сме обиколили. Те си знаеха, че в края на всеки клас ги водех, с инвестиция в бъдещето им, защото като видят местата, където се е сътворявала западната култура, те вече запалват останалия клас. Примерно идва Шекспир и те разказват за Стратфорд на Ейвън или мостът на Молиер. Всичко това ги мотивира да обикалят света. Просто те си избираха маршрута и като дойдеха на 15-ти септември, ми казваха: „Госпожо, къде ще ходим април?“. За нас Европа беше с отворени врати. Тогава за пръв път прозвуча и европейският химн в училище. От последния ми випуск, 2011-та година, 30 души отидоха да следват в чужбина.

За успешната реализация, родното и чуждото.

Наистина си беше елитно училище – много висок и качествен преподавателски състав. Колегите професионалисти, перфекционисти, което е затормозяващо за учениците, но като минаваха 1-2 години след завършването, идваха и казваха: „Ние знаем най-много!“. В България се оформи една МГ- интелигенция от деца, завършили математически гимназии- логични, умни, надарени, с големи възможности, с много широка обща култура. Така беше, за сега не искам да коментирам. В днешно време е налице една глобална дехуманизация на обществото – виждате в Европа какво става. Но не искам да влизам в тези води. Баща ми ме учеше, че камъкът си стои на мястото – като си силен, като можеш да се бориш, ще се пребориш и тук, няма защо да ходиш на чуждо място. Вече не я споделям тази идея. Глобалният свят е отворен и казва: „Където и да си, ти имаш ли качества, ще успееш!“. И моите деца за съжаление или не, не знам, възпитани по този начин, напуснаха родината, но знайте, че носталгията не е измислено чувство. То си е винаги там, коренчето, болката, че не са там, където са родени. Така че, всеки решава този въпрос сам за себе си. Аз не отидох, защото знаех, че тук ми беше мястото, имаше Математическа гимназия за мен, но сега младите по друг начин разсъждават, дори жилища не искат да си купуват, защото не се знае накъде ще ги отвее вятъра. В Щатите не са с уседнал живот като нас, местят се често, живеят под наем – ние все още имаме много патриархални неща в живота си. Не е лошо – традицията е много здрав корен, а здравият корен дава сила и самочувствие. Но аз бих казала, че този корен прехвърли океана, там покълна и там действа. Защо не? Те си знаят... Няма лесно, никъде няма лесно, но, пак казвам, това всеки индивидуално си го решава. Ученикът е в гимназия, за да го учат, студентът вече сам се учи. Изкарате ли гимназията, прехвърлите ли прага оттатък на 15-ти май с букетите, знамената и т.н., никой вече не ви пази – на каквото сте се научили, това е. Кои бяха успешните хора? Тези, които като паднат, знаят как да станат и знаят, че това не им е за последно. Смелостта, силата на духа – това са най-важните личностни качества. Ако имаш смелост, всички други качества се нареждат. И в такъв аспект съм си преподавала материала. И затова, някак си, без да нарушавам рубикона катедра, училище, ученици, чувстваха ме човек, на когото може да му се кажат много неща. Бях като изповедник, особено на момичетата (смее се). Хубава професия, това е за мен най-хубавата професия, редом с лекарската, но те са за избраници – трябва да си се родил с обич към човека. Ако нямаш обич към детето, не бива да ставаш учител. Ти трябва всичко да можеш да му простиш, защото то за нищо не е виновно – вината я носи обществото, родителите и чак тогава идват недотам добрите учители. Но детето не е виновно за това, че се проваля – то е глина- месиш го, методиката е различна, всичко е диференцирано. Не можеш да искаш от този, който не може да ти го даде, това, което искаш от отличника. И трябва много елегантно да измерваш изискванията си, но винаги тройката си е тройка и т.н. Имаше такъв израз още като влязох, на господин Цветанов – „Тук се пише слаб 4, няма да пишеш 2, защото по този начин убиваш ученика. И наистина, нямаше как да пишеш на някого по-малко от 4 и то беше не защото не знаеше, а защото знаеше по-малко. А сега гледам им пишат двойки, на кого? Щом има оценка „слаб 2“ след 3 години, значи вината е твоя. Учителят има пълната власт – зависи от него как ще я разпредели. Но има и много административни глупости. Аз бях малко извън руслото (смее се).

Винаги ли сте искали да бъдете учител?

Това е много дълга история. Още в първи клас майка ми ми каза: „Ти ще си литератор, няма да си математик“. Вижте какво промиване на мозъка, майката е най-големият манипулатор (смее се). И аз така си знам. Още от малка събирах децата пред блока, поне 10 човека, разделях ги по двойки и маршрувахме с едно знаме – аз бях отпред. Някак си това нещо е било в мен още оттогава. Аз между другото съм пето поколение Каралийчева – Ангел Каралийчев е братовчед с моята баба – оттам имам тази склонност към литературата. А внучката ми пък, която е родена в Америка, пише есета и стихотворения на прима виста – това е способност, човек се ражда с нея. Леля ми беше учител, майка ми не, но имаше методиката, знаеше как да работи с децата, обичаше ги. Някак си професията е в корена ми. Човек го повежда живота, например аз бях приета с „Право и журналистика“ в Софийски университет, това ми беше мечтата, но говорих с един мой роднина, журналист, и той ми каза така: „Ако следваш журналистика, можеш да станеш само журналист, но ако завършиш филология- имаш много по-големи възможности“. И аз го послушах. Никакво право не ми се учеше – аз съм литератор, творчески човек, пишех стихове като всеки такъв млад човек и реших, че ще бъде българска филология и някак си, съвсем естествено, се наредиха нещата да бъда учител. Но мечтата ми беше да върша научна работа, да си кажа, това ми стана интелектуалната болка – да преподавам в университета на по-високо възрастово ниво. И така се стекоха обстоятелствата в личния ми живот, че съпругът ми отиде в университета, а аз в гимназията. Но пък си я харесах. В последствие работих със студенти, но като преподавател, те идваха да ми слушат уроците, но и досега ми е мъчно – бях скроена за наука, аз си го знаех – това ми беше пиатета. В една самота обичам да работя, с много текстове. Децата ми дори ме питаха: „Мамо, ти всичките ли тези книги си прочела?“. И аз им отговарях, че ако не чета – няма да знам. Четенето ме е изградило – такова беше времето. И когато станах студент, видях Желязната завеса– как са ни лъгали, манипулирали, че само тук било хубаво и т.н. Започнах да чета западна литература на 19 години и се чудех как може да са ни лъгали по този начин… Имах страхотни преподаватели в университета, нямах нито един подпис на асистент в книжката – всички те бяха на професори и академици. Това беше 70-те години, началото. Людмила Стефанова ми преподаваше „Западна литература“ и си спомням как всяка лекция бях най-отпред, на първия чин. Гледай я и си казвах, че ще стана като нея, тя е завършила Сорбоната, широко скроен човек. Не гледаше записките си, а нас и преподаваше. Ей това ме е изградило – големи образци, високи личности като интелект и като преподаватели. Някак си манталитетът на СУ се отличаваше от провинциалния тогава. Радвам се, че образованието ми е оттам, помогна ми да се изградя като по-широко скроен човек. Но, битка, момчета и момичета, битка за всеки един Божи ден. Ако се оставиш, си премазан.

За извънкласните дейности.

Издавахме едно списание „Факториел“, с математическо име, но съдържанието му беше съставено от литературни творби на мои ученици. Освен това имах и кръжок по журналистика и учениците идваха и работеха с голямо желание, това много зарежда един възрастен човек. Там те споделяха своите стихове, говорихме си за някой личности, които са персона нон грата по времето на социализма, обсъждахме нобеловите лауреати – общо взето имаха достъп до информация, с която не всеки разполагаше. Между другото, имаше много такива кръжоци и извънкласни дейности тогава, особено в ЕГ – вечер на Шилер, на Шопен, музика, пиано, много артистизъм и съчетаване на видове изкуства. Това, лично на мен, ми е любимо – да включа един литературен период, примерно Ренесанс и да го обвържа с изкуството и музиката на този период по време на началния урок. И по този начин се помнеха по-лесно. Имах добро сътрудничество с господин Ламбев по музика. Това бяха 90-те години и годините в началото на новото хилядолетие- това ми бяха най-активните години, силни години. Един човек е силен между 30 и 45, 50 годишна възраст. До 25 години – родителите, каквото са направилим, след 25 – вече си сам и никого не можеш да обвиняваш за това- ти какъв си. Обаче при мен някак си се удължи тази зрялост – между 30 и 60 години. Много силни, активни години, с много кеф. Тогава и книгата си издадох, и сега си мисля, че трябва да направя нещо, не бива това знание да се изгубва. Все още обучавам, както ви казах, защото виждам деца с потенциал, но без знания: „Никой за 5 години не им е казал…“. Жалко, че е така, но аз тук доучвам тези, които искат моята помощ.

За смисъла на учителската професия.

Светът се промени, но училището си остава гнездото – няма как да излезеш в света без знания. Това е най-важният период от живота на един човек – от 13,14 до 18,19, оформящ, но и много труден. И е важно кой ще те учи, не са само родителите. Важно е кой ще ти бъде пътеводната светлина, за да може пътят ти да е ясен. Това е ролята на учителя. Защо учениците са по-привързани към преподавателя си по литература? Защото това е човекознание. Зависи много и от конкретния човек, колко обича децата. Човек се ражда с някаква програма, някакви способности и е работа на родителя да развие тези качества, не само да изхрани и облече отрочето си.

Бихте ли отправили послание?

Наслаждавайте се на този живот чрез знанието, което ви се предава! Обичайте и него, и човека – така ще останете живи! Ценете го! Като напуснете гимназията, където и да отидете, не забравяйте ПМГ, Велико Търново и България! Човек е най-добре там, където е глътнал първата си глътка въздух.