в цъфналата ръж

и целуне този някой

някого веднъж…

То не бърза за никъде,винаги е там и те чака.Пред никой друг не можеш да довериш тайните,желанията и копнежите си така,както пред него.Кара те да се чувствашспециална,единствена,божествена…

и радват детските очи,

ала горят и нараняват

нещастно влюбени души.

Звезди се раждат във очите

да припомнят нечий смях,

и бързо пламва във гърдите

желание за сладък грях

Звездите нищо не забравят

ревниво пазят всеки миг,

умират тихо и оставят

само спомена за своя лик.

потънали в сълзи очи

и пак оставам неразбрана,

в очите ти това личи.

Две очи изгарят във омраза,

със гняв изпълнени очи

гледат ме с нескрита неприязън,

не знаят колко ме боли.

Две очи небето отразяват,

умрели в своя сън звезди

и споменът за мен забравят,

изтриват всичките следи.

Тези мисли споделя Иван Вазов с читателите си в предговора към едно от изданията на романа.”Въздухът на България”-това е действително най-точното определение за художественота атмосфера на “Под игото”.През цялото време,докато е в изгнание в Одеса,авторът диша въздуха на отечеството и черпи сили и вдъхновение,за да създаде най-прекрасните си произведения “Епопея на забравените” и романа “Под игото”.

Преди Робинзон Крузо да се озове на самотния остров, той бил нормален човек като всички останали, но не знаел как да се справя с трудностите. Главният герой е млад и неопитен, когато попада на самотния остров. Озовавайки се там, той научава какво всъщност е животът, разбира се, с цената на много болка и страдание. Животът го е пречупил, подиграл се е с него. Единствен оцелял, откъснат от света, от хората, от всичко, което е обичал и, на което е държал, просто заради една прищявка на съдбата. Срещнал се с реалността, принуден да се радва на изворната вода, когато е свикнал да пие вино, да говори с котки и кучета, вместо с хора, да превърне куче в най-добрия си приятел, да си ушие дрехи, когато никога не е хващал игла, да открие в Библията утеха във времето, в което всички отричат религията. Робинзон Крузо не престава да се бори с предизвикателствата на съдбата. Страшно е да не знаеш какво ти предстои, но си заслужава. Робинзон Крузо успява да оцелее и дори да създаде свой собствен свят, да подреди живота си на острова, защото е съобразителен, умее да разсъждава правилно и да взема добри решения. Разбира се, не е лесно да си сам и това също е едно голямо предизвикателство – знаеш, че разчиташ на собствените си сили и умения, а когато изпаднеш в беда, няма кой да ти помогне. Но въпреки всички трудности Робинзон оцелява, а неговата съобразителност и изобретателност са възнаградени и той се връща отново в цивилизацията. Някои хора биха съжалили Робинзон, че е прекарал двадесет и осем години в самота и изолираност от цивилизацията. Аз обаче не го съжалявам, а му се възхищавам. Тези двадесет и осем години не са били загубени. Робинзон Крузо се е научил да се справя с всяка една ситуация, да решава сам своите проблеми и по този начин е натрупал голям житейски опит. Затова мисля, че няма защо да го съжаляваме, той е постигнал една от основните цели в живота на всеки един от нас – да се запази като разумно същество, да не полудее сред диваците и най-важното – не само се е съхранил като личност и душевност, а се е превърнал в истински Човек. Това е животът – борба, борба и пак борба!

Трудно е да се живее, когато си сам, когато няма кой да те окуражи да продължиш напред, когато няма кой да ти покаже грешките, когато всичко е в твои ръце.

Когато съдбата те притисне – боли. Никой не се е родил научен и на никого не му е било обещано сбъдване на мечтите. Точно затова смятам, че ние сме тези, които трябва да изградим съдбите си и да превърнем мечтите си в реалност. И най-важното – ние можем да го направим. Жив пример за това е Робинзон Крузо, който създава не какво да е, а нова цивилизация, нов свят. Това потвърждава идеята, че човек е творец на собствения си живот и много малко неща могат да му се опрат по пътя към целта, която преследва.

Човекът е могъщо същество, което може да постигне много. Той просто не трябва да злоупотребява с мощта, която притежава и да познава добре границите й. Ако тези условия бъдат изпълнени, то твърдението „Всичко е възможно. Невъзможното просто отнема повече време“ е в сила за всеки.

Никой не знае какво го очаква и какво ще му се случи, а няма нищо по-стряскащо от това, да не знаеш какво ще стане с теб. Понякога толкова силно ти се иска да се случи нещо, а  съдбата ти се изпречва на пътя. Тогава какво? Дали трябва да се примирим? Има два варианта: или да тръгнем срещу съдбата си и да се изправим пред всевъзможни предизвикателства, да рискуваме и да сгрешим, да загубим в тази битка, или да се оставим и да чакаме, да видим какво ще стане, но и при този случай е твърде възможно да сгрешим, защото може би това предизвикателство ни е било спуснато от съдбата, за да се борим, и за да не се предаваме. Но как да разберем кое е вярно, ако сърцето ни е в абсолютен разрез с разума? Мисля, че сърцето би трябвало да надделее, но все пак винаги има едно „но“… Има и едно успокоение, че ако сбъркаме, след това ще сме по-силни, по-мъдри и по-разумни. Именно Робинзон Крузо, минавайки през  “ада“, успява да съхрани човешкото в себе си.

Ако всеки един от нас си вземе поука от всички грешки, които е допускал в живота си и оцени това, което е получил, ще се научи, че трябва да живее и никога да не се предава. По този начин целият ни заобикалящ свят ще бъде много по-различен и хората ще са щастливи, защото са се справили с предизвикателствата на съдбата.

                                       Написала: Лили Евгениева Великова

Бебета, деца, големи, зрели хора.

За половин час успя да се приготви за работа и трагна с тежкото си куфарче към офиса.Минавайки за пореден път през същите улици,които вичи до болка познаваше през последните четири години,срещна познатата бездомна млада жена,живееща на ъгъла към главната улица.За пореден път Ивелина се спря и и даде на бързо приготвения сандвич,предназначен точно за нея.С нежния си и тих глас я поздрави с едно кратко: „Добро утро,г-жице Савова,надявам се днешната закуска да Ви хареса”. И с усмивка на лице и пожелание за лек и приятен ден,тя се запъти кйм работата си.В офиса се срещна с колегите и влезе в пушалнята за последна цигара преди работа.Изгасяйки я,издаде до болка познатата тежка въздишка и седна на бюрото си,зарови се в документите и се отдаде на поредния правен случай.

Точно в пет часа сърцето и издаде очакваното щастие от завършилият работен ден.Минавайки по пътя обратно,отново покрай едва закрепената „хралупка” на г-жица Савова,Ивелина я погледна с красивите си пъстри очи и премина.След десет минути се върна обратно с обещаното ог преди три дина одеало,целуна я по бузата и тахомълком се прибра вкъщи.

Студеният и апартамент я посрещна с мълание.Макар и обзаведен с най-новите мебели и техника по нейн вкус,Ивелина пак не се чустваше истински вкъщи.Легна в огромното си двойно легло,зарови се в пухкавите си възглавници и вече като по навик потъна в сълзи.С всяка изминала минута,дори секунда,тя все повече и повече се отдаваше на мъката си.Не можеше да издаде и звук от задушаващата я болка.Лека полека сълзите и изпяха приспивната си песен и Ивелина потъна в света на сънищата.

Озова се в празна малка бяла стая,а в нея,гледайки я,стоеше възрастен мъж.Дори и непознат,от него лъхаше уют и топлина,две неща,които Ивелина от дълго време не бе усещала.Мъжът се приближи до нея,обви я в топлата си прегръдка и тихо и прошепна на ухо: „Скоро ще разбереш за какво е отреден твоят живот”.

Ивелина се събуди от алармата на будилника и стана.Всичко минаваше като преди.Изпи чаша кафе на тераската,бързо се приготви за работа и грабна куфарчето си,но нещо не бе същото.Усещаше,че нещо не е както трябва.Тръгна по познатия път,отби към местенцето на г-жица Савова,но нея я нямаше.Нямаше го погледа и искрящ от доброта,нямаше го и мършавото и кученце,което и правеше компания през дългите самотни дни.С уплаха Ивелина заразпитва из квартала дали някой знае какво е станало с г-жица Савова.Най-накрая продавачът от отсрещния магазин и сподели,че рано сутринта една линейка е взела бездомната самотница.Без да се замисли,Ивелина се забърза към болницата.По пътя единствената мисъл в главата и бе,че ще направи всичко по силите си,за да помогне на Г-жицата.Трудно,но все пак тя откри стаята и и влезе.Силна болка прониза вече нараненото и сърце.гледката бе потресаваща.Почти безжизнената г-жица Савова лежеше на едно легло,постлано с тук там прокъсани чаршафи.В този момент Ивелина осъзна колко скъпа всъщност и е тази жена.Как нейният топъл поглед рано сутрин кара денят и дя придобие поне лека нотка на спокойствие и щастие.Сега този поглед го нямаше.От очите на Ивелина за първи път през живота и потекоха сълзи от умиление и обич.Без да се замисли тя се затича към най-близкият лекарски кабинет,за да разбезе какво всъщност е станало.Там откри лекарят,който е поел г-жица Савова като пациент.Много дълго и обясняваше какво се е случило,но накрая Ивелина разбра всичко.Тази мълчалива жена на ръба между живота и смъртта има само една възможност- да и се направи не каква да е, а сърдечна операция,за да се отворят отново нейните изпълнени с доброта очи.Жената,живяла почти цял живот в трудности,трябваше да се спреви с още една-болестта,която от много години всъщност е крала бавно живота и.Без да се замисли,Ивелина истреля: „Кога ще я оперирате?Не ме интересува колко струва!”. Но както е по закон,няма лесни неща в този живот.Трябва да се намери донор.

За дълго време  Ивелина промени живота си.Всяка сутрин тя ставаше по-рано и отиваше за половин час в болницата да види г-жица Савова преди работа,вечерта отново и така със седмици,до една определена веер.Докато тя бързаше към вкъщи се случи най-неочакваното.Кола,карана от поредния лекомислен шофьор,излезе от пътя и се зададе към нищо неподозиращата Ивелина.

В това време г-жица Савова,четейки подарената и от Ивелина книга,бе прекъсната от лекаря си.С усмивка на лице и неприкрита радост,той и съобщи,че е открит донор и до час трябва да започнат операцията. Щастлива и нетърпелива се обърна с думите: „Във ваши ръце съм”.

След дългочасова операция,вее в интензивното,г-жица Савова се отърси от упойката и първото нещо,за което се сети бе да каже на Ивелина, че вече е добре.Помоли една сестра да се свърже с нея,но след малко се върна с отговора,че не я е открила нито на работа,нито вкъщи.Минаха дни наред,г-жицата укрепваше все повече и повече,но отвътре я глождеше мисълта какво е станало с нейната грижовна приятелка.

Един от тези дни не притеснение,неочаквано лекарят влезе в стаята,но погледът му не бе така щастлив като преди.Тихо той седна на леглото до нея и с треперещ глас и съобщи,че Ивелина е претърпяла инцидент.Г-жица Савова усети как една огромна буца заседна в гърлото и и без да разпитва осъзна,че се е случило най-лошото.През сълзи попита кога се е случило,а лекарят отвърна: „Заради това исках да поговорим.Всичко е станало вечерта,когато те оперирахме.” В този момент г-жица Савова усети как сърцето и забърза своя ритъм.Допря ръка до гърдите си,нежно,тихо и с обич успя едва да отрони: „Благодаря ти,Ивелина,обичам те…”