Насред тъмнината, без да издава нито звук, нито стон, стои младо момиче. По лицето му личат следи от отдавна изсъхнали сълзи. Очите му са празни и гледат безжизнени към вратата. Звуците от стенния часовник прорязват тишината, отекват в душата на девойката, сякаш опитвайки се да осмирят полуделите удари на сърцето й. През главата й минават хилядите извинения, които желае да чуе заради закъснението за срещата. Ослушва се внимателно, очаква да чуе пристигането на асансьора, стъпките пред вратата й, а после и звънеца, който ще накара сърцето й да изскочи. Вместо това чува зловещите писъци на тишината и жестокия часовник, отброяващ всеки миг от нейната самота. Става и прави няколко нервни крачки, хвърля бърз поглед към огледалото, за да огледа косата си, но вижда само едно мъгливо, неясно изражение, сякаш самото огледало е съпричастно с мъката й. Още няколко крачки из антрето… С умолителен поглед се опитва да накара часовникът да отброява минутите по-бързо… ударите на сърцето й му подсказват как… Тя поглежда за миг вазата на малката масичка под огледалото. В нея тъжно стои една увяхваща червена роза, листенцата й бавно са опадали през изминалите дни, но розата с мъка се опитва да запази последното. Чакаща да я заменят, за да престане да се опитва с грозният си вид да търси усмивката на момичето. Да… гледката е жалка. Преди всеки ден във вазата имаше нова роза, по-красива и ухайна от предишната, само един поглед към нея и душата на девойката се изпълваше с радост… Още няколко стъпки отекват в тишината, отново втренчен във вратата поглед…, а часовникът продължава да отброява злокобно самотата.
Изведнъж тишината е нарушена. Чува се асансьорът, часовникът все повече забавя ударите си, стъпките пред вратата на момичето предшестват щастливото гласче на звънеца, ударите на сърцето заглушават учестеното дишане на девойката. Плахо отваря вратата и поглежда с усмивка. Но на прага стои друг. Това не е нейният любим с розата в ръка, това е момчето, което от толкова време жалее за усмивката й, което е готово да й свали всичките звезди от небето. Усмихнат, леко смутен, я кани нежно на разходка, с обяснението, че дъждът навън отдавна е спрял. Тя взема якето си, поглежда по навик в огледалото, оправя един непокорен кичур от косата си, усмихва се насила и излиза.
В парка е толкова приятно след дъжда. Слънцето весело разпраща игривите си лъчи сред листата на дърветата. Тази игра на лекия ветрец с листата и сенките им по земята радват влюбените, които се разхождат. Редом с многото прегърнати младежи, момичето и момчето, излезли на първата си разходка, също огласят със смеха си парка. Виждайки все още тъжното й изражение, той се навежда и незабелязано откъсва една малка и невинна маргаритка. Когато й я поднася, получава тази така желана усмивка и те продължават разходката си. Разплаканите до преди малко очи, сега се смеят. В душата на момичето обаче се крият чувства, които рязко контрастират на слънчевото време. Тя продължава да се пита къде ли е той, защо ли не дойде. Но веселото изражение и смелите опити на младежа до нея, бързо я карат да прогони тези мрачни мисли.
Много след като слънцето изостави веселящите се в парка младежи, момчето изпрати девойката до дома й, прегърнаха се нежно и тя се скри във входа на блока си. Прибра се, заключи вратата, а когато събличаше якето си, телефонът й иззвъня. Беше нейният любим с розите. Чуха се безбройни извинения и оправдания, молби за втори шанс и множество обещания за дълга и прекрасна любов. През главата й веднага преминаха спомените за парфюма му, който тя така обича, усмивката му, която толкова желаеше, а сърцето й преживяваше отново всеки трепет по-силно и разтуптяно. Объркана е и раздвоена между това да избере сигурната и искрена любов на младежа, който успя така да я развесели днес, или да рискува заради множеството обещания на нейния любим.
На другия ден във вазата кокетно се усмихваше една ухайна червена роза. Първата среща на девойката и възлюбения й след временната им раздяла беше сякаш благословена с много топли и слънчеви лъчи. Любимите кафета, киното, паркът бяха редовно посещавани от влюбената двойка. Вазата под огледалото в антрето на момичето всеки ден получаваше нова роза, която да изпълва с уханието си целия апартамент. В един мъглив следобед момичето отново щастливо и усмихнато прегръща своя „принц”. Днес вазата получи само една „мършава”, сякаш преди малко откъсната от някой храст, бодлива роза. Но това не смути влюбената, тя прегръща и целува приятеля си като за последно дори. Като шамар в лицето вместо милувките на любимия си, тя усеща странен аромат. Това не е неговият парфюм… дори не е и мъжки. Следва един пронизващ поглед, поредица нелепи оправдания. Изведнъж момичето осъзнава, че обичаният някога парфюм сега вече й е омразен, лицемерната му усмивка – противна, а сърцето й е натрошено на хиляди парченца като счупено огледало. Все пак той не е глупав, замълчава, обясненията секват, тихо проронва едно сълзливо „Съжалявам, сбогом, обичам те !”, но получа само студения й отговор „Не съжалявам, сбогом, обичах те !”. Тя става и си тръгва, без целувка за сбогом, без да го погледне за последно, защото образът му сега я отвращава. Крачка след крачка… В нея остава само споменът за „перфектния той”, извлякла най доброто от него, оставя го объркан, самотен, лъжливо влюбен и неверен.
Прибира се, поглежда в огледалото, няма го усмихнатото детинско лице, вижда образа си в искреното огледало. Очите й са зачервени, бузите – влажни, гримът – размазан, мъртвешки бледа като призрак…Отново изгасва пламъчето в очите й, отново, като топло одеало, я обгръща грижовната тъмнина на нейния дом, където изкуствената светлина от лампите само дразни очите й. Отново се отдава на призрачните писъци на тишината, които се опитват да заглушат някогашния любим глас, останал днес само в мислите й…
След много дни на самота и тишина, тя рещава да приеме поредната невинна покана за разходка от момчето, влюбено отдавна в нея. Той отново я завежда в парка, отново се опитва да я развесели с невинна маргаритка, отново се успява да се зарадва на усмихнатото й лице, озарено от слънчевите лъчи. Неволно той вдъхва в нея надежда в момента, в който се зарадва на усмивката, последвана от смеха й. И този път, дълго след като слънцето ги бе изоставило в парка, той я изпраща до тях. Получава безмълвно обещание за нови срещи чрез нейната целувка. И тази вечер тя се прибира, заключва вратата, светва лампите, за да се порадва на уюта на дома си. Стенния часовник отново бърза да догони ударите на сърцето й. Тя поглежда в любимото огледало, което никога не я лъже, а там се усмихва едно пробудено за чувствата лице. Вижда очите си да блестят като звезди от нощното небе, бузите й са поруменели, цялата сияе.
Тази вечер не може да заспи, но не облива възглавницата си с горчиви сълзи, защото през ума й препускат хиляди щастливи мисли, които карат устните й да се смеят в тъмнината. Очите й светят силно в мрака, защото прекалено дълго са били просто небесна бездна без своите светулки. Утрото успява да я развесели още повече. Тя грижливо се облича, сресва непокорната си коса, внимателно подчертава красивото си лице с лек грим, усмихва се на радостния образ в огледалото. Взема якето си и отваря вратата, вижда момчето, което я кяряше да се усмихва цяла нощ, отплаща му се с целувка и бърза да заключи вратата след себе си. Отвъртре се чуват веселите тиктакания на стенния часовник, да прогонват натрапчивата миризма на розов цвят. А в антрето остава малката ваза, която от днес започна да се пълни единствено със свежи маргаритки…
