Бог съществува

„Бог съществува , или не съществува.”

Блез Паскал
„Му-му-му”-измуча кравата и продължи
а пасе трева,отричайки с пълна сигур-
ност чувството „любов”,без да имаше 
ни най-малка представа,за какво краси-
во нещо,става въпрос.
„Бог съществува , или не съществува?”-на този въпрос много от моите връстници биха отговорили с многозначителното : „А,де?” и биха се заели с по-важни дела . А въпросът може би е много труден . Но пък отговорът е наистина потребен за всеки един от нас, за да знаем какво да правим и какво да очакваме . В същност цитатът в заглавието е с препинателен знак точка , а не въпросителен,защото изречението  е съобщително . Като изречението : „Тази книга е английска или българска.”  Всеки трябва да предположи едното от двете и да реши , дали да я чете или не. По същият начин всеки трябва да има становище по „въпросът” . Но нека да се направим на глупави , на незнаещи отговора  и да си пофилософстваме , търсейки го.

„Всичко,мили деца, е започнало от големият взрив.”-каза госпожата от началното училище и децата в този миг приеха това за истина-цялата,абсолютна и изначална истина.Но кой направи така,че да стане този голям взрив ? Този въпрос се появи чак в гимназията ,когато учителят по физика обясни , че: „Всяко тяло запазва състоянието си на равномерно , праволинейно движение или на покой , ако върху него не действат други тела . ” Но вече беше късно децата да се замислят за неща , за който вече имаха разумен отговор . „Кое е това тяло?Може би Бог?Ако е така ,може би ще трябва да призная ,че съм създаден от кал . Но това не е така . Г-дин Дарвин е обяснил всичко по много по-смислен начин-маймуни , човекоподобни маймуни , открити останки.Всичко е доказано.”Като се замисля това има същият смисъл катода предположа , че грамофона на баба  е родил уредбата ми , а не че нечия мисъл е създала от нещо по-просто,нещо по-велико.Но няма да се замислям . И въпросът затихва.
До момента,когато някое симпатично момче ти разбива сърцето,родителите ти те обвиняват несправедливо,приятелите ти те нараняват и ти осъзнаваш , че нещо те боли и това нещо определено не е тялото ти.Със сигурност е нещо от друго естество , нека да го наречем душа , за по кратко . Да,но от къде е тя ? В часа по биология ти обясняват най-подробно , до секунда размножителният процес при хората , но никой не ти казва къде кога и как , при кой етап на митотичното делене,се образува  душата ти . Със сигурност съществува по-разумен отговор от това че Бог ти я вдъхва . Но стига излишни размисли.
Тъкмо успокоен,влизаш в час по философия,когато ти налагат да пишеш доклад за Блез Паскал и ровейки в неговата биография намираш някой странни факти-уж бил умен човек , измислил „Теоремата на Паскал” , сметачната машина , теорията на вероятностите , аналитичната алгебра , а в един момент започва да говори за някакъв облог за Бога -дали го има , или го няма.
И  така , опитвайки се да си изкараш оценката по философия, препрочиташ думите на този човек и започваш да намираш логика в тях и в теб се появява притеснението , че или и ти си полудял като него , или духът на баба ти се е вселил в теб . А тя обичаше да казва,че Бог те гледал . „Че кой го  е сложил там да те гледа?Защо и как успява да види всичко ? ”После в съзнанието ти изникват  думите : „Човек използва 3-4% от мозъка си.”И в теб се ражда идея.За миг да си представиш , че вярваш на този философ , да вникнеш в идеите му и да ги обяснищ на съучениците достатъчно достоверно…
14 часа по-късно,след часа по математика,си застанал пред съучениците си и им обясняваш разпалено , как има много смисъл в това да има Бог:
„Добре , защо искате някой да успее да обясни всичко с думи.Те и без това са толкова объркващи , какво остава като ги използваме за нещо толкова сложно,като да обясним от къде идваме . Все едно риба да обяснява водата . Защо просто не се опитаме да си представим нещо поне малко различно по естество от нас и от всичко около нас ? Защо като си задаваме въпроси като „От къде е този Бог?” , „Защо ни е създал?” и „Кога ни е създал”,не си представим , че има нещо друго освен нашата действителност . Че вечност е много различно нещо от времето което „тече” в нашият свят . Че безкрайността , не може да бъде осъзната от крайният ни , материален мозък. Склонни сме да приемем съществуването на извънземни и всякакви подобни , но не и ,че Бог може да е нещо по-различно от човекоподобно същество с бяла мантия,върху тялото си.Че той изобщо може да няма тяло ! Че не е нито газ,нито твърдо вещество,нито,че е течност.Може би ако не използвахме само четири процента от мозъка си,щяхме да успеем да вникнем в това малко по-дълбоко . Хората сякаш по-лесно възприемаме думата съдба , защото не я свързват с никакъв конкретен образ , нямат визуална представа за нея , но я усещат и за това са по-склонни да я приемат.И защо религията да е нещо отживяло , ограничаващо , обременяващо , когато тя може да е спасителният ни пристан , успокоението , сигурността .И защо догмите, „10-те Божий заповеди” и всички останали правила на богoугоден живот да са ограничения и излишни мъки , като може би те улесняват човешкото съществуване . Вярата може да даде спокойствие . Да не ни кара да търсим решения на проблеми , за който  няма идеално решение . Още от древни времена хората са вярвали в много различни неща , но пък винаги са усещали,че има нещо над тях . И понеже в  думите  си се оплетох ще цитирам  философа : „Не зная кой ме е създал , нито какво представлява светът, нито какво съм самият аз ; в ужасяващо неведение съм за всичко ; не зная какво представлява тялото ми , сетивата , душата и онази част от съществото ми , която обмисля думите ми , която разсъждава за всичко и за себе си , но се познава толкова малко , колкото всичко останало…” И в този ред на мисли Паскал казва , че трябва да вземем  решение . Нека да си представим , че това е решение на задача , от кандидат-студентски изпит.И ето задачата ни се струва твърде лесна . Нещо не е в ред .И аналога на тази лесна задача е лесният живот – да правиш всичко , което пожелаеш,без да се ограничаваш от норми и правила , без страх от нищо . И в този момент те озарява мисълта , че трябва да  сложиш „дефиниционна област” на задачата(интервал от числа ,които ограничават решението).  И задачата става по-трудна , но пък по-смислена- като за изпит . И ето тук се появява нуждата от облог , за която ни говори Блез Паскал . Да заложим на това , че сме твърде умни и задачата е лесна , или да се задълбочим , търсейки по-смислено решение . Ако се огледаме малко , ще видим , че хората вече пишат на втората си страница  и това ще ни подскаже . А впрочем аналог на това вглеждане е да разгледаме природата – в нея всичко е толкова смислено . А ако случайно сме избрали грешен път за решаване , но имаме правилни разсъждения , ще открием противоречие . Това ни казва Паскал с думите: „Да разгледаме двата случая:ако спечелите,печелите всичко,ако загубите ,не губите нищо.Обзаложете се прочее без никакво колебание,че има Бог.<Прекрасно,да,трябва да се обзаложа,но не залагам ли премного?>Да видим . Тъй като изгледите за печалба и загуба са еднакви има смисъл да се обзаложите,че Бог съществува…”
На другия ден отивате в библиотеката за да върнете „Мисли” на Блез Паскал и забелязвате,че всички бройки от книгата са взети , което ви кара да повярвате сами в това , в което сте накарали да повярват и другите.
И така един елементарен опит да се изкаже неизкажимото и да се обясни необяснимото приключва . Философията се състой в това да не се уподобяваме твърде много на кравата и да отричаме неща , само защото не можем да ги осъзнаем . А всеки може да ги разбере , поглеждайки нощното небе с мисълта : „Защо мисълта ми е ограничена? Защо ръстът ми не е произволен ? Какво основание е имала природата да определи този срок…”А и все пак съществуването на Бог е вяра,не знание,а ВЯРА . И както обичам да казвам : „Въпрос на 60-70 години е да разберем .”А до тогава ако вложим малко мисъл и смисъл в живота си,той със сигурност няма да стане по-лош.
Posted in Без категория

Есе за Ада

“Адът, това е неспособността да обичаш.”

Достоевски

Есеистичен разказ

Адът, адът, адът е… Обратното на рая. Има девет кръга. Там е царството на Луцифер, на сенките, на вечната болка. Там грешниците биват измъчвани, потапяни в горящи казани. Там обитават най-отвратителните създания от нашите сънища, най-гнусните демони. Там е вечна нощ, вечен пожар и зловония изпълват въздуха.

Всъщност, това е едно метафорично, митологично определение. Адът по-скоро е една абстракция на най-истинските ни кошмари. И е строго индивидуален, чисто психологически… Така че, колкото и да уважавам Достоевски не приемам дефиницията му, защото е обобщаваща. А ние съвременните хора знаем, че всичко е относително и персонално. Искате ли да ви го докажа?
Да вземем например един влак… Не автобус, защото са мръсни, а и има малко пътници, не самолет, защото само избрани могат да си позволят да го ползват. Та, да вземем един влак с 371 пасажери.Идващ от някъде и отиващ също някъде, това не ни интересува. От всичките 371 човека в него само седем са преживявали истинския ад, или по-точно, своя истински Ад. Ще ви разкажа за тях, за да ви докажа, че той няма нищо общо с любовта и способността да я изпитваш.
Да започнем от първа класа. В първи вагон, купе номер 3 до прозореца стои един господин. Сериозен на вид, със строг костюм и сива вратовръзка.Може би около петдесетте, а може би по-млад, но преждевременно състарен. В добра физическа форма. С тънки устни и интелигентни очи. Държи в ръка мобилния си телефон, за да е винаги на линия. Разбира се, пътувал е по работа, в скъпата му кожена чанта има документи, а в портфейла пари. Няма почти никакви лични вещи, няма брачна халка – просто няма излишно време да създава семейство. Прибира се в голямата си празна къща, със сини прозорци и модерни ортопедични кожени мебели. Това е неговият ад. Стилния, елегантен, декориран по поръчка апартамент. Празен… Празен като сърцето му. Защото той не е щастлив, от години не е бил. Защото винаги пъди хората от себе си. Страх го е, да не би да спрат да го уважават, ако прояви емоция. Не е научен да обича, а да изпълнява. Винаги са искали само това от него. Чувствата му са закърнели. Той не умее, не е способен да обича…
Май не е подходящ за моята теза…
Нищо, нека видим следващия.
А именно една много възрастна дама. В същото купе. Срещу господина. С тъмно лилава рокля и шапчица с грозно зелено цвете. С много бижута, старинна брошка и бяла фризирана коса. Държи “Мадам Бовари “ на Флобер,  френско издание. Копнее за младостта си. Тя е от уважавано аристократично семейство, получила е добро възпитание и се е омъжила за богат и важен съпруг. Има един син, който я  чака  да умре, за да наследи състоянието и. Тя знае това. Винаги го е знаела. И не я интересува, просто защото не го обича. Както не е обичала и баща му. Някога много отдавна е обичала един градинар, който умрял през войната, но “Това по-скоро беше страст” си казва тя… Изглежда и това не е добър пример… Нека потърсим някой емоционален човек, който не живее сам.
Излизаме в коридора. Там нервно пуши един човек. Художник. С рошава черна, леко прошарена коса и брада. С дънки, черно яке и пъстър шал. Има интересно лице – големи светли очи и вежди, гръцки нос и месести устни. Изглежда неспокоен, разхожда се напред назад, блъска се в случайно минаващи пътници. Отива да представи свои картини в голяма галерия. Не е доволен, защото мрази творбите си. Няма своя картина, която да харесва.Всеки ден чака да го осени музата и да създаде шедьовър.Нещо велико. И все не става. Печели добре, хората харесват платната му, има млада красива жена, която го обича и която страда заради него. И той е влюбен в нея, но това не може да му върне изгубения покой. Просто защото той не разбира душата си и не може да обикне плодовете на своята богата фантазия. Неговият ад е неспособността да обича труда си.
…Сгреших отново. Или може би Достоевски е прав?
Следващият страдащ е едно момиче. Във втори вагон, седмо купе, седнала до вратата. Тя е невероятно красива, с абсолютно правилни черти, чувствени устни, дълги тъмно руси къдрици… В момента е заспала и сънува. Сънува своя последен любим, този, когото току що изостави на гарата. Поредния. Поредната нейна жертва. Сънува и себе си. Само че не е красива, не е нежна, а е истинско чудовище. С огромни черни пипала и отровно жило, храни се с очите на влюбените в нея мъже. Красивото и лице е изкривено от болка, тихо стене на сън и другите пътници около нея се чудят за какво страда тази хубавица? Та тя има всичко, младост, красота, чар, с две думи – родена е под щастлива звезда. Не! Животът на това момиче е истински кошмар. Изпълнен е с повърхностни развлечения, постоянни безсмислени удоволствия, много мъже, които идват и си отиват, без да и дават нищо и без да вземат нищо от нея, освен самоуважението и. Тя никога не е била влюбена; била е ухажвана, купувана, желана, но никога обичана. Тя не вярва в любовта. В истинската, романтична любов. Макар да е съвсем млада, вече не е способна да мечтае и да обича…
Какво става тук? Тая любов е навсякъде! Тези герои не стават, те  познават истинския живот и болка. Те още са запазили нещо човешко в себе си. Трябва ни нещо различно, пошло и грубо… Един престъпник. В трета класа, в последното купе. Нахлупил  каскета си, скрил очите си с черни очила… Скрил душата си, продал я е на дявола. И от тогава живее в ада. Познава го по-добре от всеки друг. Той е наемен убиец – напълно безчувствена машина носеща смърт. Сега обаче той мисли за миналото, просто защото няма бъдеще. Спомня си първата си жертва – една невярна съпруга. Ревнивият и мъж беше платил страхотна сума. Убиецът обаче помни не него, а очите на жената. Големи, черни и горящи…Самотни очи, които го преследват нощем. Разтърсва глава, пъди тези мисли. Спомня си друга жена- майка си, бедна, жалка, тъжна. Всекидневно пребивана от баща му… алкохолик.Отново разтърсва глава. “Няма нищо по-тъжно от детството” си мисли. Той не обича живота, не го цени. Нито своя, нито чуждия, точно като баща си. Обич ли? Той не знае какво значи тази дума… Изглежда само Достоевски знае.
Не, не съм се отказала. Имам още едно момиче, за да ви покажа. Тя умее да обича. Има голямо семейство, много приятели, умна е. Седнала е до убиеца. Но почти не го забелязва. Мисли за друго, за себе си. На гарата е запомнила лицето на красиво русо къдраво момиче. Ала нейното не е такова, не е дори приятно. С този огромен нос и безцветна кожа. Тя не се харесва. Знае че и другите – по-точно мъжете, не я харесват. Намират я за безразлична, гледат я снизходително. Мечтае си за поне един жаден поглед, за поне едно влюбване. Но тя е грозна, а грозните, умни жени са най-тъжните същества на света. Тя дори не забеляза кондуктора, който одобрително изгледа крехкото и стройно тяло, облечено скромно и с вкус. Тези списания и модни ревюта са промили нейния мозък. Тя не вярва в себе си, не се харесва. Не обича нито лицето, нито тялото си…Не е способна….
Е не! Отказвам да споря с гениални руски класици!
Последният ми герой е една майка. С хубаво пухкаво, розово бебенце на ръце. На пръв поглед дори не му личи, че страда от сърдечна недостатъчност. Защото преди десет години милата му майка беше наркоманка. Да, успя да се откаже, мина през Ада и успя, но… Още не беше се разплатила с дявола. Първото и детенце умря при раждането. Второто се появи на бял свят болно.Тя не може да спре да се обвинява, че заради младежката си глупост, завинаги увреди тялото  и децата си. Не може да си го прости. И се страхува. Да не изгуби и това момченце, нейния малък син. Тя вярва, че той ще я спаси… Защото той е опрощението, което чака отдавна. Нейния ад е силната и обич… Огромната обич към детенцето. Да, понякога дори тя може да е болезнена. Но това не обезсмисля идеята на Достоевски. Напротив. Защото съм сигурна, че всеки от другите шест би сменил живота си с този на майката. И би обикнал момченцето повече от себе си. Защото е по-добре да страдаш от обич, а не от липсата и.
Да. Понякога животът е жесток. Трудно е да вярваме,че има рай или че любовта може да ни спаси от болката, когато тя е толкова много. Трудно е да осъзнаем какво иска да ни каже великият руски познавач на човешката душа. Може би всеки трябва да го разбере за себе си. Аз мисля, че е нещо като “Обичайте и нищо повече не ви трябва. Обичайте и ще сте щастливи. Обичайте истински, безусловно, дълбоко и ще сте близо до Бог. В рая…”
Да. А моите герои? Оставих ги толкова самотни, толкова нещастни. Обрекох ги на вечно страдание. Но аз вярвам в чудеса. Вярвам, че живота е хубав. И вярвам, че по някаква случайност те все още могат да спасят душите си. Сивият господин, например, като слезе от влака, ще влезе в една сладкарница да пие кафе. Една дама по погрешка ще го залее със своето. Ще го заговори. Ще е мила и нежна. Ще му купи оранжева вратовръзка. И той ще се ожени за нея.
Старата дама ще има внуче и то много ще я обича.Тя също ще го обикне. Ще му купува шоколад и ще изхвърли грозната си шапчица.
Художникът ще нарисува портрет на жена си. Той ще е прекрасен и с него ще спечели известен конкурс. Но няма да го продаде. Ще го окачи в спалнята си и вечер преди да заспи ще гледа ту портрета, ту своята муза.
Красавицата ще срещне любовта. Истинската. И ще стане детска учителка. Ще има близнаци и ще живее простичко в хубав малък град.
Престъпникът няма да убие следващата си жертва – богат възрастен писател. Ще влезе в затвора. Писателят ще го посещава всеки ден, ще му посвети романа си и ще го научи да чете… Ще му бъде като баща.
Умното момиче ще се запознае с кондуктора на слизане от влака. После ще отидат да ядат сладолед заедно…
Майката ще отгледа сина си. Той няма да умре. Ще стане лекар-психолог и ще помага на хората. На отритнатите,  отхвърлените, на тия, които са в деветия кръг на ада.
Всички ние понякога сме там. Понякога сме отчаяни и самотни. Ала само любовта може да ни спаси.
И колкото по-рано го разберем, толкова по-добре. Така че, да не затваряме сърцата си. Да ги раздадем щедро на света, без да се страхуваме. Едва ли има по-голямо щастие. Достоевски е прав.
Posted in Без категория

Ако бях на самотен остров…

Когато  ме карат да пиша за нещо,аз най-малкото трябва да си го представям или да съм го изживяла.Иначе се получава твърде изкуствено.Все едно говоря с чужди думи,за картина,която никога не съм виждала.За жалост,или пък за щастие все още съм нямала късмета да стъпя на остров,още по-малко самотен. Все още не съм се изявила като един Робинзон Крузо. Явно за моето средно образование ще ми се наложи да вляза в ролята на Дон Кихот,Хамлет,Тартюф и т.н.Сигурно това е единствения начин да ги разбера.Както и да е.

Представям си сега,че някак си случайно попадам на земя заобиколена само с вода(иначе казано остров).Момента със стигането до този остров ми е леко неясен-дали е сън,или пък пирати,или може би извънземни..нямам никаква представа.Ще са извънземни понеже другите два мотива са доста често използвани.Та по живо,по здраво съм се добрала до там.Предполагам първо ще съм изморена от всичко това и ще поспя малко.След това ще се събудя и ще съм смаяна от дивната красота.Не,не.Първо ще изпадна в истеричен рев,ще се самосъжалявам поне два три часа(така или иначе време колкото пожелаеш).След това ще пробвам да се самоубия най-малко веднъж и така ще е всеки ден,докато не се науча да плувам.След това ще се порадвам на красота-величествена,дивна и така не човешка-по различна от всичко видяно от мен.Да,наистина ще е красиво..трябва да е красиво.И първата вечер ще се наслаждавам на залеза на слънцето.Предполагам почти всички хора много харесват залезите.Разбирам ги.Красиво е да видиш началото и края на един ден и да осъзнаеш,че имаш много такива дни,но никога достатъчно,за да им се наситиш.Ще поплача,за всичко.Нали знаете…понякога,когато човек му е мъчно ,той има нуждата да освободи по някакъв начин тази тежест,пречеща му да се чувства свободен.Тежестта,която го завързва с окови и не му дава да полети с мечтите си. И така човек започва  да си мисли за всичко тъжно,което му се е случвало и плаче ли плаче.В днешно време хората не плачат много.Сякаш нямат време да се отдават на чувствата си,водени от принципа”Времето е пари”.Но сега няма да тръгна да поучавам хората,за това как трябва да се живее,защото и самата аз нямам много ясна представа.Бих се изкачила на най-високото място на острова…това ще придаде още по-голяма трагичност на моята личност-така изоставена и самотна ,на този остров(още 15 минути плач-допълнително).След това ще седна и ще потърся приятелското рамо на което да се облегна-но уви-сама съм и ще трябва да притисна краката си до себе си и да облегна глава на тях-за това наистина си струва да се поплаче поне още десетина минути.След това предполагам ще пусна пред очите ми кинолентата на която е записан до сегашния ми живот.Тя винаги се пуска когато целия филм е заснет,но моментът наистина е тежък и ще си спомня поне някои от тъжните моменти,за да намеря още поводи да докървясат очите ми.След това ще се помоля да не ме изяде нещо ,да не ми влезе хлебарка в ухото,или да не ме лазят някакви неща(това ми е ужас от малка,наистина).В следствие на многото преживявания и на големия плач ,ще заспя веднага.Надявам се извънземните да са добри и да ме оставят на острова по време на най-топлия сезон годината,за да няма неприятни ефекти –например настинки или схващания на ставите.Това макар и тъпо на фона на тежката ситуация,е доста важно,защото би довело до доста по бързото ми отчаяние.
Ден втори.Сутрините винаги са ме карали да се чувствам вдъхновена.Ще започна да обикалям и да търся най-подходящото място за устройване.Ще търся и храня по пътя пък и ще отглеждам за интересни пособия.Освен това искам да кажа какво ще ми дадат да си взема извънземните .И сега ако някой ми каже,че не може,да ме извинява.Това си е моята представя и в нея тези който ме зарязват на острова са добри и ще ми оставят музика.Да уточня извънземните ще ми остават някаква уредба дето няма нужда да се включва към контакт ,“Голдън рок балладс” и ретро дискове.Слагам една поправка-сезона трябва да е лято,за да има плодове.Не ми се занимава със убийства на животни  и такива работи.Ако се наложи ще проям и риба.Предполагам,че в тези условия няма да ми  е много трудно.За дрехи-може би някакви листа… или пък извънземните ще ми оставят още един чифт освен тези който  съм носила като са ме зарязали,за специални случаи,като дойде някои да  се по спретна,че ако не ме хареса-няма измъкване от този остров.Така де.Ще мине и третия ден,и третата седмица и третия месец.Аз ще съм се установила по някакъв начин и вече ще ми остава много свободно време.Ще започна да изграждам духовната част от новия ми начин на живот.Ще си мисля за всичко.За всеки един спомен от миналото .Ще мисля за хората. който някога съм познавала.Ще си мисля и за политиката..и за това как да оправя държавата и за  това какво ще стане в “Дързост и Красота”.Ще си представям какво правят моите близки и приятели и как се стича живота им.Голямо мислене ще мисля.Някой дни ще говоря на глас,за да не би ако случайно се измъкна от този остров да остана няма и да не мога да си намеря работа.Ще се опитвам да си спомня някоя от задачите по математика от учебника,която не съм можела да реша.Сега определено времето щеше да ми стигне(колкото и трудна да е,дори и да е взета от сборника от ‘в’ група.Това ми напомня,че бих помолила извънземните  да ми пратят един комплект математика 1-12 клас,за да разбера най-накрая,какво съм пропуснала.Но нека оставим математиката.Мисля,че ще се сещам най-често за хората които съм обичала ,по какъвто и да било начин през живота си.Ще планувам завръщането ми и бъдещия ми живот.Е не през цялото време всичко ще върви така гладко.Нали опитите за удавяне ще ги има всеки ден.Сълзите също.Нормално е все пак съм сама..Толкова сама.Обаче неща като това,че всичко там е за мен –и небето и морето и земята-те ще  са мой.И аз ще съм тяхна.Няма да се разкъсвам между нещата който искам да правя и нещата,които трябва да правя.Ще мога да последвам всеки един порив който се появи в душата ми. Всички дивни цветя,непознати на хората от цивилизования свят ще цъфтят за мен.Месеци,години  ще минат и за това време няма да съм направила кой знае какво,освен това да съм измислила как точно да обяснявам в бъдеще думи като свобода  и щастие.Мисля,че в скоро време никой няма да е способен да ги разбере или изживее.Освен това ще съм разбрала,че границата между щастието и тъгата е съвсем малка и се изразява в това по какъв начин гледаме на нещата. А в себе си ще създам един остров,в моето сърце.Той няма да е самотен…В него ще скрия всичко хубаво-всеки един изгрев и залез,всички цветя.Ще допускам само хубавото за напред.Както някой е решил да прати именно мен на Големия самотен остров,така и аз ще решавам кой да пускам в моя малък остров,така че да се запази  истински и никой да не го променя,а само да се приспособява към него.И когато се завърна от дългото си пътуване аз няма да дам на никой да го види.Никой които не заслужава.
Последен ден. Ще дойдат и ще ме спасят.Нямам си на идея как и не бих и познала.Но все пак пиша това за мен и определено не искам да си умра там.А и съм главния герой,а главните герой никога не умират в края на историята,макар всички преди тях него да са умрели.А пък ще е тъпо да ми изгние тялото  там  и никой да не разбере,че има извънземни.
В крайна сметка просто се опитвах да кажа,че всеки трябва да поостане поне за малко на самотен остров и то на подходящата възраст,за да осъзнае някой неща и да не бърка много в живота.Знам…звучи банално,но е тъжно,че нямаме време да се замислим.Така,че това ще е един вид казарма за духа на хората.От икономическа гледна точка обаче,е невъзможно да се осигурят за всички  свободни острови,пък и ще почнат караници кой с какъв изглед искал.Би било по удобно всеки да задели малко място вътре в себе си ,в сърцето си и там да събира хубавите неща,без да ги променя.Някой ден,този,който е заслужил,ще знае как да се добере до него и как да оцелее.А до тогава нека той си остане вашия малък самотен остров.И неговия Крузо ще дойде-Рано сутрин  или по обед,през зимата или лятото и нищо вече няма да бъде същото…
Posted in Без категория

Европейци

“Европейци сме ний, ама все не сме дотам!”

Алеко Константинов 
Eсе
Линда е на седемнадесет години. Живее в Стокхолм – Швеция. Учи в колеж. От седемгодишна е наясно, че ще става ветеринарен лекар. Образованието и е профилирано – биология и химия, почти не изучава общообразователни предмети.Родителите и са финансово обезпечени. В свободното си време учи английски и свири на виолончело.

Таня също е на седемнадесет години. Живее в Ловеч – България. Учи в езикова гимназия – английски, освен това обаче  има още десет други предмета, абсолютно несвързани с езиковото и образование. Няма никаква представа каква иска да стане. Въобще не е наясно дали ще ходи в университет, защото родителите и все нямат пари. В свободното си време се разхожда, обикаля заведенията с приятели, клюкари на чаша кафе и цигара.
Ето го европейското, изразено в своя най-голям контраст с българското. Техния стандарт, начин на живот, привички и манталитет, съпоставени с нашите, в образите на две деца. По-точно в два образа на бъдещето. Нашето и тяхното, защото днешните младежи са утрешната същност на една нация.
Европа не случайно е наречена “Старият континент”. Тя е известна със своите културни традиции, цивилизованост и напредък. В продължение на столетия тя, в лицето на Английската, Френската и други империи, е налагала своите нрави на света. Превъзпитавала е “диваците”, отнемала им е индивидуалността и ги е правела свой образ и подобие.Това, че този процес е свързан с насилие, кръвопролития и жестокост, са просто подробности.
Вярно е, че смелите ренесансови хуманистични идеи, величието на просвещенския разум, индустриалната революция  и върховете в изкуството и литературата са все европейски постижения. Вярно е, че Европа е била огнището, в което е изкован съвременният свят. Ала още от древна Гърция и Рим европейците властват над “ойкумена”. Всички искат да живеят като тях.
Какво остава на нас, една мъничка и винаги объркана  държава? Ние все не се разбираме с Европейските империи. Аспарух с византийците, Калоян с латините, че до наши дни. И въпреки това, все търсим мястото си някъде до тях. Създаваме държавата си по техните модели, вземаме двама-трима техни аристократи да ни управляват и още повече се объркваме. Нима единствено техните “прехвалени” ценности са онова, с което трябва да се съобразяваме? Нима си нямаме свои?
Защо трябва да сме европейци? Нямам предвид в географски смисъл. Защото всеки средно интелигентен човек, който може да разчете картата на Европа, знае, че сме. Става дума за цивилизационния статус. За нашата културна и идеологическа принадлежност към тяхната общност. Или с прости думи: Трябва ли да променяме себе си, за да станем като тях? И по-точно можем ли въобще да го сторим?
Дали трябва, е ясно. Ако уважаваме себе си, ще разберем, че не е нужно да се идентифицираме с някого друг. Можем просто до потърсим най-доброто, на което сме способни, дълбоко у нас самите – идеала ни за свобода, нашата чест, достойнство, адаптивност, природна интелигентност, дори умението ни да се забавляваме. Дори съм сигурна, че именно ако съхраним своята индивидуалност, ще сме истинска част от света и Европа в частност. Защото Европейският съюз, като съвременно измерение на Европейското, е пъстра смесица от култури, нации, обичаи… Всеки със своя номер. И това му е хубавото. В различието помежду си хората трябва да открият красотата и разнообразието на нашата реалност.
Разбира се, ако са толерантни…Защото това, което не харесвам в Европа и европейците , е тяхното самомнение. Все така високо както преди петстотин години. Идеята за  собственото им величие и нищожността на другите. “Диваците.” Тези, които имат нужда да бъдат покровителствани, управлявани, използвани. И макар в съвременните европейски ценности да е записано, че всички хора са равни без значение на тяхната националност, религия и култура, май не е съвсем така. Дори в отношението им към нас. В онова леко пренебрежение, което виждаме в очите им, когато дойдат в България, нахраним ги с хубавата си шопска салата и им покажем нашите исторически паметници. Сякаш казват: “Да, всичко много хубаво, но вие все още сте си бай ганьовци. Липсват ви нашият финес и изтънченост.” Защото нито французите, нито англичаните, нито германците са се простили с господарския си манталитет. А това е недопустимо в съвременния свят, който боготвори свободата, мира и толерантността между народите и хората.
Естествено, и в България не всичко е розово. Имаме си нашето беззаконие, постоянната ни липса на пари и това, че все от всичко сме недоволни. Мързи ни, търсим вината за проблемите си винаги в другите – управляващите, чужденците… От страх бягаме навън да мием чинии вместо да се борим тук, в любимата родина,с живота. Да, обаче все още можем да се смеем – над себе си и над света. И все още сме хора. Всичките неуредици в държавата ни, не пречат да изпитваме истински чувства. Нещо, което все по-трудно се отдава на европейците. Защото колкото по-прогресираща в икономическо отношение е една нация, толкова по-емоционално ощетени са хората в нея. Точно както Алеко прозря някога. Не за друго, а защото живеят един живот по график. Печелят пари, работят, харчат ги, печелят пари, харчат ги и така до безкрай. Животът им губи изначалната си прелест, мистика, радост. Ние пък, сме южни хора, ориенталци, православни, вярващи, изнервени, емоционални, тъжни, весели, живи…Истински. Сякаш нашият живот е пъстро пано с ярки цветове – червено като розите ни, синьо като морето ни, зелено като полята, жълто, розово, оранжево. Цялата дъга. А те… Аз ги виждам едноцветни…Затова не искам да съм като тях. Пък и си харесвам много нашето. “Не дотам” европейско, което живее в нас и диша нашия мръсен, тръпчив, български въздух.
И така… Пропуснах ли да кажа колко е щастлива Таня. Колко е влюбена, как се смее на всичко. Тя е дива, неподправена, истинска. Като дете. Танцува до зори, животът за нея е изненада, авантюра, емоция. Тя изпитва първичната радост от това, че е на тази земя. И иска просто да си поживее. Все пак е само веднъж. Харесва своята вълнуваща страна и никак не и се ходи в Европа, в Швеция, в Стокхолм, където Линда бърза за урока си по виолончело, защото никога до сега не е обърквала графика си…
Posted in Без категория

Отечество

“Отечество любезно, как хубаво си ти!”

Иван Вазов
Есе
Днес избирам да се изповядам пред теб, Българийо… Както някога го направиха Ботев, Вазов и всички онези, които умряха за теб. Не ме е страх, че съм толкова млада, че нямам житейски опит, че не познавам всяко твое кътче. Днес ще си позволя да бъда различна, поетична, искрена. Да ти кажа, родино, онова на което всъщност искам да науча себе си и своите деца…

Не съм решавала къде да се родя. Не съм те избрала самата аз. Така се случи. И странното е, че дълго време се чувствах онеправдана и излъгана заради това. Растях, четях, гледах по телевизията и разбирах колко са хубави другите страни. По този начин ме възпита средата ми. Не че родителите ми не бяха патриоти, не че баба не ме приспиваше с “Хаджи Димитър” и “Левски”. Но… Нямаше я онази вътрешна убеденост, че ти, Българийо, си нещо свято, че това, че съм българка, е гордост и отговорност. Бях още малка.
С напредването на годините ми само увеличавах своите знания. Четях много книги – все чужди, интересувах се от историята на света, мечтаех да замина. Към “по-добрия свят”. Онзи украсен с неонови светлини и високи сгради, които пробождат небето. Където хората са работливи, пресметливи, студени. Затворени в една златна кутийка. С телевизор и Бяла ограда. И аз мечтаех ли, мечтаех за моя такава кутийка и моя ограда. Само че не в България…
Прости ми, прекрасно Отечество. Никой не ме е учил да те обичам истински. Може би просто не живеех в правилното време. В нашата действителност доминира разумът. Той е двигател на прогреса. Хората живеят, за да  произвеждат. Техниката носи удобство и приспива нашата нравственост. Сякаш всички са изоставили духовните си търсения. Ние, българите, може би още не сме толкова механизирани, но има време… Друга основна тенденция е глобализацията.Фактор, които размива националните специфики. Различията са причина за конфликти, за войни. Нека да ги отстраним.
И аз се стараех да съм като всяко момиче в Америка, Франция, Китай. Да не засилвам в себе си онези качества, които наричаме национални. Да не бъда българка. Водех спорове, ожесточено крещях, че държава, която не ми предлага реализация, не е достойна за обич. Прости ми, Българийо! Аз не осъзнавах, че цялата съм твое дете, че нямаше да бъда такава, ако се бях родила в Австралия или Бразилия. Още не бях усетила повика на твоята кръв, мелодиката на езика ти.
Може би ако се бях родила през Възраждането…В едно патриархално семейство, уважаващо традициите, с баща учител – начетен и патриот, с майка като Съба Вазова… Сигурно щях да стана друга. Защото точно тогава се е оформила нашата нация. Създала се е представата за това кои сме ние, откъде идваме, кое ни свързва. Едва ли в цялата ни история чувството на принадлежност към общността е било по-силно. Може би някой ще каже, че начинът, по който се е развивало цялото човечество,  е повлиял и на нас – мощни националистически течения, разбиране белезите на нацията, борби за освобождение и независимост. И само толкова… Не ми харесва. Отечество мое, ти заслужаваш повече. Аз бих казала, че тогава, от тъмнината на робството, някъде в недрата ти, са изкристализирали гениални творци. Хора, създали най-искреното и красивото, на което е способен човешкият род. И после го посветили на теб. Такива бяха и Захари Стоянов, Вазов, Алеко Константинов. Освен тях са се появили и герои, смели, борбени, обичащи те. Които и до ден днешен са нравствени образци, които се мъчим да следваме. Едните са те обикнали дотолкова, че умрели за теб. Другите видели това и със силата на перото си накарали всички свои сънародници да се възхитят и да възлюбят теб. Своята мъничка необособена още, страдаща родина. Своята “майка юнашка”, която се е съхранила през осем века робство, без да изгуби същността си. Какво още да се каже за тия, които съчетават в себе си и двете – талант, който омайва и очарова; смелост, която увлича и води на бунт. Като Ботев. Този културен и исторически феномен, впечатляващ не само със силата и мъжеството си, но и с дълбината на чувствата, в своята поетика.
Да, Българийо, ти раждаш такива чада. Нима сега някои би се осмелил да те прати в калта, да те плюе, да се срамува от теб? Само някое глупаво, неразумно, объркано момиче, което май не се е родило в точното време, защото мястото определено е точно.
Най-накрая преосмислих живота си. Идеалите. Общочовешките ценности, които определят пътя ти и стойността на твоите постъпки. Думи, като “патриотизъм”, “родина”, “свобода” добиха плът и кръв. Оживяха. Оживяха в лицата на националните ни герои – Левски, Бенковски, Паисий. Които са събудили народа ни преди векове. Събудиха и мен. Показаха ми красотата ти, твоята святост, Отечество.
И днес в гърдите ми бие едно българско сърце. Във вените ми тече българска кръв – гореща и алена. Знам, че никога не бих живяла другаде. Имам само един дом. Само една страна, която ме приема и разбира истински. Единствено тук искам да прекарам дните си. Да възпитам своите деца – с приказки за Хитър Петър, с песни за Чавдар войвода, със стиховете на Вапцаров. С онези малко неща, които те правят неповторима, Българийо – киселото мляко, баниците, чардаците, Стара планина, чипровските килими, обичаите коледуване и лазаруване. Как мога да живия далеч от всичко това? И от всички твои деца. Не от онези героите, а днешните. Очукани от събитията. Десетилетия, кланящи се на Русия, а последното на САЩ. И дълбоко в себе си не забравящи, че “българското е най-хубаво”. Като шопите  - колоритни и неповторими, добруджанците – с широки сърца, работливи и честни, тракийците, мизийците – всички ние. Родени и израсли тук. “Тъмни балкански субекти”, както ни наричат на Запад.
Сигурна съм, че ако можеше, щеше да ме питаш какво най-много харесвам в теб, Родино. Дали пейзажите, чудните рилски езера, връх Вихрен, Искърския пролом, черноморските брегове. Какво да ти кажа? Грях ми е на душата, но не те познавам истински. Около мен са все останките от късната тоталитарна архитектура ; надписи на латиница ; сгради, копирани от западняшката действителност, изникнали като гъби последните години. И там някъде аз се губя. А повярвай ми, не се съмнявам в това, че си най-красивото кътче на света. И когато загубя тази своя вяра, аз прочитам нещо българско. На Вазов, Славейков или Лилиев. Прочитам и си представям твоите чудни картини. Сещам се, че  “нашите звезди са най-големи” и “нашето небе е най-дълбоко”.  Че ти си неповторима. Или се разхождам сред природата ти, сред житните ниви, сред пустите поляни с цветя. Гледам един твой залез. Опиянявам се от цветовете му, блаженството, което носи. Каква по-голяма красота?
Затова се чувствам късметлийка. Че съм родена тук. Всеки ден благодаря на Бог за семейството си, за приятелите, за българския хляб, с който се храня. Спрях да се питам дали си струва да си търсиш щастието по широкия свят. Вече няма смисъл. Аз съм го намерила. И то е тук.
Защото всеки човек е истински само там, където се е родил. В друга страна  той винаги е чужденец. Колкото и да е овехтяло, остаряло и несъвършено родното, то си е твое. И е единствено. Трудно е да го разбереш, да го осмислиш, да повярваш. Но направиш ли го – завинаги си  у дома.
Да, ще ти кажа, мила моя родино. Ще си позволя да ти говоря както само най-великите ти чада са го правили. Защото така говоря и на себе си, понеже съм част от теб. Не ми е трудно до открия какво най-обичам в теб. Мога да изреждам до безкрай, да изброявам всички онези неща, с които се гордея, да търся възрожденския плам в душата си, но това ще бъде излишно. Всяко малко дете може да направи простичката разлика – “мое” и “чуждо”. Без да определя дали “своето” е по-добро, по-различно, по-красиво. То просто знае, че да си част от нещо, дава сигурност, отделя те от враждебния, “чужд” свят. Та и аз така. Обичам те, Българийо, защото ти си моят дом, моята сигурност, моето кътче сред този жесток свят. Обичам те, защото не е нужно да се променям, да уча езици, да забравям традициите си, да пренебрегвам гените, завещани ми от Ботев, за да живея добре. Мога да бъда себе си. И същевременно да бъда щастлива.
Сега съм спокойна. Бях честна, открита, най-накрая. Разкрих душата си пред теб, Отечество. Макар че ти винаги си ме познавало. Винаги ти е било ясно, че ще се върна, че онова изконното, което ми е вродено, ще проговори в мен. Просто няма друг начин. Аз съм българка до мозъка на костите си и те обичам. Няма защо да казвам повече, всичко друго ти го знаеш…
Posted in Без категория

Желание

Искам да те докосвам така, както слънчевите лъчи

докосват тревата-горещо, нежно.
Искам да те прегръщам така, както мракът прегръща
звездите-чувствено, всяка нощ…
Искам  да те целувам така, както дъждовните капки
целуват цветята-бавно, страстно.
Искам нашата любов да е толкова дълбока, искрена,
всеотдайна, както на земята и небето.
Posted in Без категория

Липсваш ми

Липсват ми миговете, прекарани с теб.

Липсват ми ласките, с които ме обгръщаше тъй страстно.
Липсват ми разговорите с теб.
Липсва ми всяка минута, прекарана с теб.
Липсва ми погледа, с който ме гледаше.
Липсват ми целувките, с които ме обсипваше.
Липсват ми прегръдките, в които се чувствах сигурна.
Липсва ми всяко твое докосване.
Липсва ми дъхът, с който ме галеше нежно.
Липсва ми сливането на телата ни.
Липсваш ми!
Posted in Без категория

Музика

Когато затворя очи,

чувам музиката на любовта – бавна и лека.
Беше топла и прохладна нощ,
ние бяхме там – на плажа,
сами и танцувахме.
Телата ни, огрявани от невинната луна,
нежно се галеха от ритъма на музиката.
И като жар от вятъра раздухан,
проблясва любовта между нас,
Ех, тази музика – бавна и нежна.
Тя беше само за нас.
Нека да изиграем този последен танц!
Posted in Без категория

За теб

Когато погледна небето,

аз виждам теб.
Когато погледна луната,
аз виждам теб.
Когато затворя очи,
аз мечтая за теб.
Когато почувствам вятъра,
все едно чувствам теб.
Когато чуя шума на вълните,
сърцето ми бие за теб.
Когато солената морска вода погали лицето ми,
аз чувствам нежните ти устни.
Когато почувствам уханието на листа от рози,
аз усещам, че си близо до мен.
Когато слънцето изгрее,
аз чувствам твоята прегръдка.
Когато чуя песента на птичките,
аз чувам твоя глас.
Posted in Без категория

Пролет

Пролетта какво е? Красота?

Или някаква новородена радост?
Тя блести в капките роса
и наднича със светъл гъдел,
тя белее в сливов цвят,
но зелена е в меката трева.
И реката даже е зелена –
джунгла от бръшлянни изумруди,
а червени са накацали къщята,
с бели – весели лица.
Бели капчици от сняг
никнат в ароматните градини,
а очите на небето пак надничат
в синкави килими цвят.
Горе – пухкави рисунки
ечат от врабчови гласчета,
а Слънчовите дъхави усмивки
забързани нашепват на града:
Долу – двама влюбени,
под сгушения кичест дъб,
се къпят нежно румени
в искрите на пролетен сън.
Posted in Без категория