На Д…

Обичам твоите ръце …
които ме докосват,
изписвайки нежно “Обичам те” по кожата ми …
Обичам очите ти …
обичам да потъна в тяхното мълчание
и да слушам…
тишината, шепнеща “Обичам те”…
Обичам те…
Обичам устните ти –
готови всеки миг
да откраднат поредната целувка…
и да я изпият до дъно
без страх…
Позволи ми да докосвам ръцете ти…
да погледам в очите ти …
да посрещна целувките ти …
Позволи ми да съм нежна и обичаща …
както може да е само …
истински обичаща жена.
…на човека, който ме накара
да почувствам думите, които пиша…
Posted in Без категория

Фея

Родена в цвят на момина сълза,

отгледана сред дивите иглики,
аз бързам птиците да стигна,
безкраен път от сини щрихи,
далеч е милокрилото  колибри,
само в цвета на дива орхидея,
нас цветните магии са орисали,
загубени сред плаха красота.
Posted in Без категория

Сбогом, лято

Една усмивка днес ще ти поискам,

но нека да е тъжен морски полъх.
Защото тъжен ще е залезът последен,
на този изглед,седнали за отдих.
Едва ли лесно ще забравя чайките,
засипващи ме с дребни песъчинки,
отлитащи завинаги в очите ми
чрез таз усмивка с палави трапчинки.
И лятото заплаква за последно,
намокря ми косите с плач наивен.
А ако знаеше ,че тръгва си безследно,
тез тихи сълзи щяха да са дъжд проливен…
Но все пак лятото ме гъделичка.
Не знаят мъничките рачета в петите,
не знаят, че в раздяла ги причакваме по залез-
с една усмивка ,но с тъга в очите.
Една  усмивка днес ще ти поискам,
А ние с теб-загледани в пейзажа…
да се сбогувам с любовта в душата
една любов,наречена от мене лято,
със огнен пясък плаче във краката….
Posted in Без категория

Всичко наше

Таванска стая-
в дъното прозорец.
А тук врата,
за да пристъпим ние.
Отляво рамка-
вдясно ни картина.
На пода на таванската ни стая-снимка!
А снимката-таванска стая  със прозорец…
Пред мен си ти –
а срещу тебе аз-
загледана в пейзажа.
Таванска стая със прозорец
и вратичка …
и рамката-
с картина
и пода-
с малка снимка.
И ние с тебе там…
в миг-щрак и снимка!
Спокойно се изнизва на тавана,
На пода на тавана-
с всичко наше.

Литературен клуб „Ерато“ през погледа на на Стоил Рошкев

“Деветдесет и седма. Октомври. Младежи от цяла България, събрани заедно. Конкурсът за поезия “В. Ханчев…”
Вероятно така е изглеждала сводката на нечие космическо разузнаване, сканиращо събранията на хора по всяка брънка на планетата. И измежду тях, бихме добавили, прави впечатление група ученици с особено будно и интелигентно излъчване. Кои са? Откъде са? Тези бяха светкавичните въпроси, атакували любопитството ми тогава. Не закъсняха и отговорите.
Като по телепатия уловила породилия се интерес към групата, ръководителката й, г-жа Камелия Станчева разкри, че това са нейни ученици от литературния клуб към ПМГ “Васил Друмев” в Старопрестолния град. По-късно разбрах и името му – “Ерато”.
Естествено е да бях привлечен първоначално от външното обаяние на клуба, нямащо нищо общо с остарелите стереотипи за “млади литератори”. Напротив, току-що видените, нека употребя думата “тийнове”( защото тази дума се припокрива най-точно с днешната ситуация), удивително добре се вписваха именно в тази днешна ситуация, с цялостното си присъствие, сякаш много по-близко до бъдещата сетивност, отколкото до митологизираната, одъртяла и невярна представа за творците, която, за съжаление, все още дори важи и в сегашното официално изкуство.
Обаче не само външният облик, а и текстовете на представителите на “Ерато”, които впоследствие прочетох, ме впечатлиха с умелия превод на класически за литературата теми на модерен и съответстващ на времето език и контекст. Ето, например, стихотворението “Истината” на Симона Петкова, където вечният културологичен проблем за това що е истина и дали е абсолютна или е въпрос на относителност, е свързан с един актуално нов поглед към настоящия кризисен хронотоп на родината. Освен социалните очертания, силно характерна за Симона е и любовната линия, но отново поставена в контекста на адекватните времеви промени:
Да се изцепиш в брак
във времето, когато
трудно се издържа
с нечий негроиден образ
с характер на абориген…
редове пряко диалогизиращи със съмненията на литературните фигури от стихотворенията на Теодора Константинова, които се питат “но дали това е истинска любов?!” и същевременно “обичат своята убиваща заблуда”. В тях се среща и мотивът за смъртта. Особено ярка е строфата
Времето – отровна, дълга змия,
спомените – нейната отрова,
ако не те е страх – вземи я
или завинаги увий в окови!
изградена върху умело подбрани метафори, представящи бунтът на поета пред неизбежното.
Римната структура и алитерациите са определящи също за Виктор Киров – друг представител на “Ерато”, отличаващ се в стиховете си със заявена бунтарска позиция, противна на всичко допотопно:
Не обичам нито лаврите, нито грамотите,
дарени от дъждовни червеи и слузести медузи
или: “Мразя морето/ Мразя момчето/ Мразя и момичето…”, една директна препратка към култовия анимационен екзистенциалист – смърфа Граучи.
Определено по-романтична е позицията на новия член на клуба – Катерина Стоянова. За художествен образ, представящ нежната й, все още търсеща своя поетически изказ душа, тя умело избира метафората “бяла птица”, която
сънува бяла обич,
бяла нежна доброта
как разкъсва черен обръч,
изтъкан от черна суета.
Белият цвят, в случая контрастиращ с черния, се налага като основен фон за едно жизнено възприемане на околния свят и в останалите й произведения. “Предчувствие” и “Сън” доказват, че Катя е открила, или по-скоро почувствала, тази “сребърна чиста магия” – поезията.
Вълшебна магия струи и от лирическите миниатюри на Галина Налбантова. В тях поезия и проза се преплитат, редуват, дори и отричат. Създадена е оригинална текстовост, в която редом до романтично персонифицираните образи на Пролетта и зелената самота, на Героя и Девойката, взаимствани от фолклорните модели, се нареждат “великите дела и проблема с петролните интереси на Европа”. Трудно е да се прецени кое е по-силно – романтиката или реалността в художествения образ. По-важна е неговата провокативност, която още при първи прочит завладява съзнанието на читателя. Дори последните постижения на науката – компютрите и Интернет, предизвикват силни художествени асоциации – малката история за срещата в чата с ABBA21
Доколкото литературата е мегатекст (деконструктивистки термин) със своите явни и скрити цитати, където всеки следващ творец донаписва своя дял на мегатворбата, започната от предшествениците му, смятам че успешно се е справила с тази задача Северина Плачкова, насочвайки читателския хоризонт към творчеството на съвременен български писател:
“Когато…
свърши…
все още те държах…
в ръцете си.
и постскриптума:
P.S. Знаех… ,знаех си…,
Още когато те видях на гърба… на
черешата…
Тъй като всеки край е едно ново начало, Георги Панайотов възкликва:
Животът е безкрайна спирала от далечни химери
и болезнени блянове за отровна действителност,
по която пълзим.
Заключение, пропито с много мъдрост, постигната по пътя към изстраданата и все още търсена истина:
Истината е, че те обичам 
като онези – с първата награда.
Още едно доказателство, че днешното поколение е с доста степени по-подготвено и житейски опитно, за възрастта си от предшестващите го. И това е естествено като се има предвид интензивността на настоящата действителност. Интересно нейно художествено пресъздаване е сплитането на екзистенциалната проблематика със стари библейски мотиви, убедително представено в стиховете на Марияна Косева:
Нали хаосът е бил
начало на света,
дано да бъде и начало
на моето прераждане.
Сложността на това определено субективно творческо прераждане на Мърата е представено чрез оригиналните и предизвикващи противоречия образи на пиранята, вълкът, гълъбицата. Те доказват, че днешните млади разбират колко е наложително човешкото преоткриване и промяната на света. Както в технологиите, така и в литературата. Ако през сегашния век е неуместно техниката да е като тази от миналия, напълно неуместно е и литературата да е като тази от преди сто години. Смятам, че на пишещите от клуб ”Ерато” това им е съвсем известно. От запознанството ми с тях минаха три години, а аз се надявам, че ще бъдем приятели и занапред. На добър час и от мен.
Стоил Рошкев
април 2000
-носител на много първи награди от 
-национални конкурси 
-автор на стихосбирката “Ток”

Диплянка

Родният ми град Велико Търново, старата ни столица, също не отстъпва по красота и исторически забележителности. Царевец, известен с Балдуиновата кула, спира дъха на чуждите туристи със светлинното шоу ,,Звук и светлина”, което пресъздава с ефектите си моменти от историята ни. Също така църквата “Свети четиридесет мъченици”, Света гора и най-вече Самоводската чаршия, в чиито улици е запазен възрожденският дух на града.
“Добър ден,Европа!”. Сега обединяваме сили, за да спечелим уважението и мястото си в света, достойно и както подобава. Нека седнем на кръглата маса като равноправни. (А. Димитрова – IXе, ПМГ “Васил Друмев”)
Как влизаме в ЕС?! Какви са лицата ни?! Не са по-различни! Същите са, такива каквито са били вчера, онзи ден, миналата година. Лица, ежедневни, с една малка частичка очакване в погледа, ако се загледаш, ще я видиш. Частичката надежда за утре, по–доброто утре… Почти никой май не вярва, че нещо би се променило… И все пак си мисля, че иска да вярва… Но промените за човек идват, ако се потруди за тях… Лицата… Замръзнали, единствено погледът ни гледа навсякъде, търси… (Н. Тодорова – Xг, “Св. Кирил и Методий”)
От Европа започва опознаването и овладяването на останалата част от света. Да бъдеш гражданин на Обединена Европа е гордост, радост, заслуга и отговорност. Горд съм, че принадлежа към европейската раса, дала на света велики учени, талантливи представители на изкуството, смели борци за човешки права и патриоти. Радостен съм, че съм се родил и живея в едно от най-защитените и прекрасни кътчета на планетата. Мисля, че съм заслужил това, понеже произхождам от древен и силен народ, извоювал храбро и достойно земята си, съумял да я опази и защити, независимо от вековните трудности и изпитания, през които е минал. (Н. Лалев – IXб, ПМГ “Васил Друмев”)
С усмихнати очи и горди сърца можем да кажем “Добър ден, Европа!” Но означава ли това, че ще се откъснем от корените си, за да тръгнем по пътя на великите откриватели, за да преследваме престиж и слава, или просто ще се изтупаме от калта по дрехите си и ще блеснем с рицарска броня в ежедневната битка, търсещи своето място под общото слънце. (Д. Иванова – IXе, ПМГ “Васил Друмев”)
“Не пада ли дъжд от Бога за всички еднакво и слънцето също не грее ли над всичко?” – гласи словото на Кирил във Ватикана. И може би е по-добре да се обърнем за миг към миналото и да се поучим от точно тези уроци и натоварени с позитивна енергия, да се вгледаме в бъдещето – не с дразги, а с взаимно уважение. Бог ни е създал свободни и ни е орисал да можем да понасяме последствията от нашата свобода, защото всяко действие носи след себе си последствия, било то добри или лоши. И въпреки това Европа ни поднася един голям букет от шанс и възможности, които според мен, ще ни въвлекат в много лабиринти, изпълнени с предизвикателства и неизвестности. (Св. Владова – IXе, ПМГ “Васил Друмев”)
Неизминатите пътища те привличат неудържимо. И просто трябва да тръгнеш по тях. Нямаш друг избор, иначе би предал себе си. Нима стремежът към непознатото, неоткритото и новото не е истинският двигател към прогреса? Защо Фернандо Магелан отплава с петте си кораба за цели три години? За да докаже, че Земята е кръгла… Едва ли. По-скоро, защото е жадувал за невиждани досега места, нови земи, други хора. Той пое по своя неизминат път и не се завърна. Но пък изживя пълноценно живота си. А всъщност, само това има значение.Пътят е по-скоро метафора – за различен, революционен начин на мислене. За промяна. (Д. Мъглова – XIIб, ПМГ “Васил Друмев”)
Европейският съюз ни прие в своето равноправно семейство. Страната ни направи първите си стъпки в обединена Европа. Нищо, че е една от първите държави на този континент, основана преди повече от 13 века, държава, с която всички са се съобразявали. Постигнахме една изстрадана мечта! Мечта, свързана с много надежди! Тепърва ще се доказваме като равностоен и уважаван член в Съюза. Ще се доказваме като европейци, независимо от това, че отдавна сме на европейския континент. Ще трябва отново да завоюваме авторитета, който сме имали. (К. Златев – IXб, ПМГ “Васил Друмев”)
Ще трябва и българите да се потрудим, за да извоюваме и защитим своето място в Европа. Всеки от нас би трябвало да носи частица от онзи устрем и плам на Икар, който го накара да полети, да бъде верен на мечтите си и чрез осъществяването им да се издигне духовно. Нека като Радичковия герой в разказа “Падането на Икар” не се страхуваме да изгорим, следвайки идеала си. И колкото по-висок е той, толкова по-високо ще се извиси душата ни, а дирята, която ще оставим, ще бъде блестяща. Нищо, че после земята ще бъде покрита с черен сняг от овъглените крила. Той пак ще привлича хората със своята неповторимост и ще разпалва въображението им. (П. Бахчеванова – IXб, ПМГ “Васил Друмев”)
Да бъдеш отговорен гражданин, е не само право, но и задължение към личната съдба и към бъдещето на колектива. Гражданинът не робува никому. Той преследва не само собствените си интереси или тези на близките си, но и се грижи за бъдещето но родината си. Да бъдеш гражданин на Европа днес, означава да си етнически толерантен, да съхраняваш националната си принадлежност и съзнание, но и да уважаваш и зачиташ чуждите културни ценности и традиции. (Ст. Вълева – IXб, ПМГ “Васил Друмев”)
Ние, като свободомислещи и разумни, можем и трябва да направим Европа едно още по-добро място. Трябва да си помагаме и да се подкрепям Със същия силен български дух и желание за промяна можем да направим наистина много за Европа. Хората казват, че средата влияе, че човек лесно се приспособява и привиква. Както ние ще вземем най-доброто от европейските народи, също така можем да им дадем много, да им придадем от твърдостта на характера си – от силния си дух. Ние можем, сме и ще бъдем равноправни членове на Европейския съюз. (Кр. Филипова – IXа, ПМГ “Васил Друмев”)
В книгата си “Малкият принц” Антоан дьо Сент-Егзюпери е казал: “Ако искам да видя пеперуди, ще трябва да изтърпя две-три гъсеници.” И ние не бива да очакваме, че събуждайки се една сутрин европейци ще сме по-богати, по-спокойни, по-щастливи, че ще живеем по-добре, само защото силно го искаме. Не бива да вярваме, че ще видим пеперудите на нашия прогрес, без да понесем гъсениците на нелекия път към успеха. Никой няма просто така да ни поднесе благополучието на златен поднос. Всеки от нас трябва да намери своя път към Европа и успеха. Всеки трябва да се обърне към самия себе си, осъзнаващ нуждите и възможностите си и да се бори докрай за мечтите си. Защото пътят към Европа преминава през познанието за самите нас. Осъзнавайки себе си, ще сме не просто граждани на Европа, а граждани на света. Всеки българин, поемайки към Европа, избира своя път. Дали ще крачи, погазвайки морала по пътя си, като Бай Ганьо, или ще поеме по славните стъпки на дедите ни – това всеки решава сам. По-важно е, преминавайки през всички трудности и радости, да ,може да каже с гордо вдигната глава: “Добър ден, Европа!”. (Т. Тончева – IXв, ПМГ “Васил Друмев”)
Може би не ни достига малко, за да сме европейци – онова малкото, дето все преобръща колата и все ни отнася встрани от вятъра на промените, от добрите маниери на по-честитите народи. Синонимите на това “малко” са доста: коректност, добросъвестност и всичко в този дух. Но това са синонимите на новата, европейска идентичност, към която и ние самите се числим. И за да не сме натрапници, май трябва да свикнем с тях и да ги направим свои, неразривно да сме свързани с тях. (Д. Тончев – Xг, ПМГ “Васил Друмев”)
Животът е низ от успехи и неуспехи. Веднъж ще паднеш, но ще се изправиш, ще се изтупаш и пак ще тръгнеш. Никой не може да гадае какво ще се случи занапред, както и аз (обикновенно българско дете). Нещата може да се оправят, все пак България има толкова голяма пъстроцветна черга със забележителности и красоти, за които Европа ще онемее като види. А и флагът ни е обагрен с цялата българска история. Бяло – българската свобода, червено – българската пролята кръв, в името на родината, зелено – тревата, по която стъпваме и до днес. (Д. Пенчева – IXе, ПМГ “Васил Друмев”)
Аз имам право да се гордея с историята и постиженията на своя народ, на героите и гениите ни, с нашия бит и култура! Аз уважавам културата на всеки народ и етнос! Аз търся това което ни сближава! Ние всичките сме деца на майката-земя! Всяко дете е уникално! Аз имам право на специална закрила, когато се страхувам, когато страдам, когато съм в опасност, когато съм жертва! Аз поздравявам успяващия! Аз подкрепям страдащия! Аз имам право на грешка и растеж! Аз имам право на пълноценен живот! Аз имам право на избор, на шанс, на щастие! Различията между хората ги правят привлекателни един за друг! Прекрасно е че мога да протегна ръка  и да подаря усмивка! (А. Дойнова – IXе, ПМГ “Васил Друмев”)
Бавно, но сигурно нашата по-голяма сестра Европа ни насочва и помага да преоткрием ценностите на човечеството. Страната ни се превръща в модерен оазис на спокойствието и толерантността между различни религии и етноси. С “Добър ден, Европа!” откриваме новопостроените магистрали, предприятия, болници…С “Добър ден, Европа!” България прегърна идеята за разделно изхвърляне на боклука, за компютърно, езиково образование. С всеки ден  разчупваме оковите на стандартите и постигаме реализацията на нови и нови мечти.Така неусетно  ставаме по-разкрепостени, отворени към общочовешки истини и предизвикателства. Все по-често сме свидетели на разговори и действия, свързани с екологията, мироопазването, за заловени наркодилъри, уличени политици в корупция. Това е прекрасен пример, че България с твърди крачки крачи към добро, че в нея стават събития, които вдъхват надежда и вяра в настоящето и бъдещето. (Ю. Белчева – IXг, ПМГ “Васил Друмев”)
Европа я има в България. Има я в добилата огромни мащаби инициатива „Не сте сами”, която сплоти лекари от цялата страна, „развърза” ръцете на влиятелни политици и обедини милиони хора с едно единствено трикольорче, което да им напомня, че българите са силни, когато са обединени и трябва да са горди, защото от тяхната сплотеност зависи животът на пет невинни български жени в Либия. Както беше отбелязано, тази инициатива постигна нещо, което отдавна не беше се случвало – освен че накара българинът да се бори за справедлива кауза, тя ни обедини като нация. А единството е една от високоценените европейски ценности. (В. Ванев – IXг, ПМГ “Васил Друмев”)
Европа живее в хората. Европа е в ученика, който вместо да бяга от училище и да прекарва целия си ден в компютърни игри, печели състезания; тя е в студента, който се бори за стипендия в реномиран университет; тя е човекът с ясна гражданска позиция, добре платена работа, отговаряща на квалификацията му, който може да си позволи веднъж седмично опера, балет или театър. (В. Ванев – IXг, ПМГ “Васил Друмев”)
Стремежът към култура, знания и духовно обогатяване – това е Европа. Европа ще бъде в българите.Народът е казал „Чети, за да не работиш”. А нашето информационно съвремие допълва „Учи, за да работиш квалифицирано и отговорно!” Ние, учениците, сами трябва да си изградим система от знание и качества, достойни за да влезем в Европейския елит, защото ние сме бъдещето на България. (В. Василев –  IXе, ПМГ “Васил Друмев”)
Като ученичка, аз виждам в Европейския съюз възможност за обучение, което предоставя избор за свой собствен път в живота. Именно ние, младото поколение на България, трябва да поемем отговорността за бъдещия просперитет на страната и за защитаването на нашата идентичност. Ние сме индивиди със собствени права и задължения и дали ще се чувстваме свободни, зависи от нашата нагласа към предизвикателството, наречено Европейски съюз. Имаме избор – да приемем оковите на миналото и несигурността към бъдещето или да сложим край на песимистичното отношение към мащабните промени и да се оставим по течението на евроинтеграцията, атакувайки нашите европейски съграждани с гръмкото: “ДОБЪР ДЕН,ЕВРОПА!”. (Г. Миновска – IXв, ПМГ “Васил Друмев”)
За българина Европа изглежда непозната, непонятна, а и дори ненужна. Ако осъзнаем, че трябва да гледаме на нея като на възможност да покажем собствените си умения както пред света, така и пред самите себе си, то тогава ще погледнем от по-светла и позитивна страна. Ще стигнем до извода, че и малките успехи ни правят горди. Дори едно представяне на поема, стих или есе пред Европа е свидетелство за уникалността и неповторимостта на българския народ. Е,вече и ние сме достойни за едно: “ДОБЪР ДЕН НА БЪЛГАРИЯ В ЕВРОПА!” В Европа влязохме с големи очаквания и надежди, но все още не сме видели тяхното изпълнение. Следователно трябва да продължаваме да се борим за нашето право да достигнем европейските стандарти и  изисквания и да вярваме, че рано или късно ще „удари нашият час” и всички в България ще имаме нормален и спокоен живот с по-големи възможности да сбъдваме мечтите си и да достигаме трудно достижими върхове, защото всеки, и животните, заслужава да живее добре. (Е. Беевска – IXг, ПМГ “Васил Друмев”)
Засега Европа ми е като мираж, като нещо, което хем го има, хем стои някъде в далечината, подобно на замък, заобиколен със 100-годишна гора. Тя не е лесно преодолима за неподготвен човек, като мен, но е примамлива авантюра. Така ми изглежда Европа – толкова далечна и недостижима на този етап и в същото време само на една ръка разстояние. (А. Стефанова – IXг, ПМГ “Васил Друмев”)
Както всяко нещо, и Европейският съюз си има своите отрицателни качества. Известни са строгите законодателни норми и закони; високите данъци, такси и осигуровки; ограниченията по вноса и износа, включени в Европейските законови разпоредби, които се отразяват отрицателно на средната класа от народа ни. (А. Стефанов – IXг, ПМГ “Васил Друмев”)
И все пак не мога да не се чудя дали бедното семейство, живеещо целогодишно в ръчно построена колиба от дърва в горичката до нас, знае, че сме в Европа. Дали малкият им син, който не може да чете, осъзнава, че му се предоставят нови възможности? Или просто тези възможности не са за него? Единственото, което вероятно ще разбере от великото събитие е, че ще се наложи след време домът му да бъде съборен, защото е построен незаконно. И така ще е правилно, защото трябва да отговаряме на европейските стандарти. А дали са ни нужни? Защо ли се притеснявам, ще се приспособим към тях. Или те към нас.  (П. Сотирова – IXв, ПМГ “Васил Друмев”)
Е, добър ден, Европа! Добре дошла в България! Не робуваме ли на европейските принципи, не се ли поддаваме на техните манипулации, в които прозира желанието им да ни подчинят, да бъдем зависими от техните намерения. Защо условията, които поставят, за да влезем в Европа са винаги в ущърб за страната ни, нарушават нашата самостоятелност, опитват се да ни превърнат в послушно „стадо”. Но всичко това ограничава нас, ограничава нашето чувство за самоценност. (Д. Иванова – IXд, ПМГ “Васил Друмев”)
Но ако ние сега влязохме в Европа, възниква съвсем естествено въпросът къде сме били до сега? Нима Европа не е била и не е наш дом , та днес толкова много се говори и пише за така нареченото ни “влизане в Европа”? Някак смешни, дори фалшиви ми се струват приказките на нашите политици, че мечтата на всички българи е била да станем “европейци”. А какви сме било допреди една година – варвари, аборигени, туземци, които чакат някой друг по-велик и по-достоен  владетел да ги покори и ги превърне в “цивилизована нация”? И ако това е така, може би ние – “новоевропейците”, трябва да вземем онази малка книжка “История славянобългарска” и отново да прочетем и да си припомним кои сме били и тогава да говорим къде сме сега. Паисий ни описва като „свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове”; били сме „страшни за целия свят, малък народ, но непобедим”. Тези думи са дали вяра на нашите предци в тежките времена на робството, но могат и днес да ни бъдат доказателство, че ние отдавна сме част от европейското семейство. (Н. Бояджиев – IXа, ПМГ “Васил Друмев”)
Заради всичко, което сме били и което сме и днес, ние, българите,на въпроса какво мисля за присъединяването ни към Европейския съюз, аз отговарям, че ние не се присъединихме, а си отидохме у дома. Ние винаги сме били в Европа. Били са нашите прадеди , тук сме и ние. И ако нашата мечта беше да се присъединим към Европа, ние всъщност се присъединихме към самите себе си. Защото тази мечта отдавна е осъществена  и Европа е нашият дом , а ние сме част от него. (Н. Бояджиев – IXа, ПМГ “Васил Друмев”)
Ние, българите, сме европейци и душата на Европа може да бъде намерена в нас! Европейските фундаментални ценности – свобода, право на различие, уважение към отделния човек, право на лично щастие, са и наши. Ще дойде време, в което весело ще си спомняме днешните безсмислени “страсти на деня”: кой бил повече европеец – ние или те… Мисля, че ние всички просто отново се срещнахме и така българите преоткриха себе си, а Европа се разпозна в нас. А на среща винаги има и поздрав, затова: Добър ден, Европа! (Ив. Иванов – IXг, ПМГ “Васил Друмев”)
Добър ден, Европа! Отшумяха празниците: Новата 2007ма година, приемането на България в Европейския съюз. Незабелязано влязохме в ежедневието. Поуспокоихме се, поогледахме се, еуфорията премина. Започнаха да се чуват различни оттенъци на здрависване с Европа. От някои страни се чува „Добър ден, Европа!” и имаш чувството, че това е гласче на първолак, за първи път отварящ вратата на класната стая. Гласче, разкриващо радост, но в същото време и тревога. От други места се чува възторжено „Добър ден, Европа!” – сякаш спечелена шестица от „Тото”. Има и горди гласове, на събудената Асенева кръв, владетелка на ромеите и латините: “Голяма работа! Преди векове ние бяхме вашите властители и сега си получаваме заслуженото. Не вие ни правите чест, а ние – на вас!” (Т. Чалъкова – IXг, ПМГ “Васил Друмев”)
Добър ден, Европа! Въпреки, че би трябвало вече да се познаваме, ние с теб започваме от поздравите. Защо така, Европа? Защо повече от 1300 години не сме се опознали? Да не би да е, защото пет века бях под чужда власт? Нима е било редно тогава да ми обръщаш гръб? Та нали се помага на изпадналите в беда?! Както и да е, това вече е минало. Сега е време да запълним големия пропуск, дори и векове по-късно, да се опознаем и да поправим грешката. Европа, щастлива съм, че най-сетне ме прие в голямото си семейство. Щастлива съм, че съм достойна за теб. От много време се стремя да бъда част от твоя свят и света на другите като теб. (Р. Радева – IXб, ПМГ “Васил Друмев”)
Приятно ми е да се запознаем! Аз съм от България – последната новоприсъединила се държава към обединените “европейски щати”. България. Тя е колкото „една човешка длан”, като „везана кърпа с дъх на рози и пот”, кръстопътна, размирна земя. Средище на древни народи – прабългарски ханове, славянски князе и тракийски царе я създават преди тринайсет века. Културна „столица” на Европа много преди нейния Ренесанс. Земя на духовно извисени люде и мъжествени личности, писали с мастило и кръв нейните исторически съдбини. Земя на самородни таланти и неуки гении, пред чиито творения коленопреклонно немеем от възторг. България е Мадарският конник, Тракийската гробница, Рилският манастир. Тя е нос Калиакра, Седемте рилски езера, Ягодинската пещера. (П.Петров – IXб, ПМГ “Васил Друмев”)
България! Това е моята родина! Аз й принадлежа, така както са й принадлежали други преди мен, така както ще й принадлежат всички, които ще дойдат след мен. Тази земя ми позволява да усетя, че съществувам, да разбера смисъла на подвига и героизма  на моите деди. Да усети сърцето ми красотата и звучността на българското слово. (Р. Пенчева – IXв, ПМГ “Васил Друмев”)
Затова с радост казваме: “Добър ден, Европа!”. Ние идваме с неповторимите си ритми и с песните на Любка Рондова, Стефка Съботинова, Валя Балканска, Надка Караджова, Калинка Сгурова. Ние идваме с богатата си многовековна култура. Искаме да дадем своя оригинален принос към огромното културно наследство на Европа. Нашите художници и скулптури излагат своите произведения в най-престижните галерии по света. Нашите музиканти свирят в най-известните зали и носят слава на Родината ни. Всъщност, “Европа” е понятие, което има не само географски, но преди всичко духовни измерения. (А. Минев – IXв, ПМГ “Васил Друмев”)
Здравей, Европа!

Сезони на сърцето

Пролет, зима, лято, есен,
са думи многозначни,
за някой те са като песен,
за други пък – слова са мрачни.
Пролетта се ражда в детето,
и трябва силно да се люби,
за да се пази във сърцето,
за да не се загуби.
Защото без нея душата е,
като затворена робиня,
която се скита и търси добротата,
в безкрайна пустиня.
Лятото е най-кратко,
отражение на най-прекрасните моменти,
които са рядкост,
и човек ги търси като компоненти.
Цял живот ги той събира,
със своите ръце,
и макар трудно да ги открива,
ги пази в своето сърце.
Есента пристига с дъжд пороен,
и към раздори ни подтиква,
и със своя полъх зноен,
към лошо тя ни предизвиква.
Но дори дълго време да настъпи,
всеки може с нея да се справи,
само не трябва да отстъпва,
и доброто в себе си да не забрави.
Ето идва последният от сезоните,
зимата- кралица на ледовете,
тя не спазва законите,
и помрачава умовете.
Ако човек не я прогони,
а я остави да го обладава,
тя цял живот го гони,
и душата му продава.

На мама

Не всички майки са всеотдайни,
към своите деца
и те не могат да им доверят тайни,
тежащи на техните сърца.
Но знам, че ти мамо,
ще бъдеш винаги до мен
и ще ми подаваш в трудните моменти рамо,
през всеки даден ни от Бога ден.
Ще ме обсипваш със съвети,
закрилнице моя, мила,
от твоя собствен опит взети,
от времето преди да си ме родила.
Аз винаги ще знам, че ти безкрайно ме обичаш,
и докато си жива,
ще заслужаваш майка да се наричаш,
и аз да те обичам.

Тихата обич

Тихата обич
не е като ‘тихия пролетен дъжд’.
Tихата обич
просто и тихо обича.
Tихата обич
красиви картини рисува,
за да после  на вън  ги изхвърли.
Kолко е ведра , сякаш   има още сили
с теб и тая нощ  да се сбогува .
Tихата обич,
тихо към тебе  поглежда -
погледа твой отново студено я среща
и тя душата своя привежда.
Cълзи и болка
на тихата обич са чужди,
защото тихата обич
почти нищо не дава,
за това  и нищо не търси.
Tихата обич тихо мечтае
в небесата витае.
Kогато вечер заспи,
в своя  слънчев сън се завръща -
там всеки знае как се лети.
Tихата обич
винаги шумно  живее,
но да търси чужда вина
никога, никога няма
да смее.
Защото  знае,
че шумната обич
само секунди ще трае.
Hо тя не е жалка
нито нещастна…
Тихата обич нищо не търси,
за нищо не моли.
никога нощем не плаче.
Тя си има свои неволи,
тя е като малко сираче.
Винаги по-ведра от други
винаги смела -
знае къде и какво ще загуби,
но своя път е с вяра поела.
Тихата обич обича, когато
нейната стара и мила позната
пристигне шумно,
облечена пищно, богато
със ревност, смелост и страст.
Тогава тихата обич трепва за миг -
трепет, но после бърза усмивка.
Tя подига глава и поглежда света.
С отмерени крачки – спойно и тихо.
Изчезва в нощта.
Tихата обич
не е като ‘тихия пролетен дъжд’.
Tихатат обич
просто и тихо тебе обича,
но ти в нейните мисли недей да надничаш .
Просто пробвай
и ти тихо
мен да обичаш.

В нощта

Когато падне нощта,
се вглеждам в очите на мрака.
Догаря вече свещта,
часовникът тихо тиктака.
Заспива бавно градът
под черна, студена завивка.
Замлъква вече плачът,
изтрит от нежна усмивка.
Луната мълком бледней,
нанейде звездите отиват.
А погледът тъжен тъмней –
мечтите – и те ли заспиват?