Когато се събудих, първоначално не успях да осъзная къде се намирам. Цялото ми тяло бе схванато, а лека постоянна болка пробождаше рамото ми. След като с мъка успях да си отворя клепачите, започнах да се оглеждам, за да видя нещо познато. Рамото ми беше обездвижено, цялото обвито в бинт. Най – накрая осъзнах къде се намирам. Бялата болнична стая изглеждаше страховита, плашейки ме със своята монотонност и празнота. И тогава го видях – момчето, което ме спаси от онзи противен, пиян мъж. И изведнъж спомените ме обляха като студена вълна, въртейки ме и връщайки ме назад в събитията на онази вечер, карайки ме да настръхна. Отново усетих гнусната миризма по тялото си, отвратителния поглед срещу лицето си. Тялото ми започна неконтролируемо да трепери, умът ми бе обхванат от мрачни мисли. Но в същия миг в ума ми изникна образът на момчето- моя ангел пазител. Наричайки го така спонтанно, осъзнах колко естествено му приляга тази дума. АНГЕЛ ПАЗИТЕЛ. И сега, гледайки го в болничната си стая, се изненадах колко спокоен изглеждаше в съня си, колко по – различен от първия път, когато го видях. Едва сега успях да разгледам лицето му, но то беше устремено, пламенно, а жар в очите му подсказваше, че сякаш е готов на всичко. Но в момента те лежаха спокойно затворени, лицето му – кротко, без следа от каквото и да е напрежение или ярост. И вперила поглед в него в болничната стая, имах възможност да го разгледам по – добре. Беше строен, млад мъж, не твърде висок. Беше облечен в тъмни дънки и риза, катранено черна, точно както косата му, а няколко копчета бяха небрежно разкопчани. Чертите на лицето му бяха силно изразени – високи скули, строга челюст, устните – плътни, а младежка брада растеше по бузите му. Не беше повече от 26-27-годишен. Но неговото присъствие, вместо да ме уплаши или дори смути, ме успокои.