Когато ме карат да пиша за нещо,аз най-малкото трябва да си го представям или да съм го изживяла.Иначе се получава твърде изкуствено.Все едно говоря с чужди думи,за картина,която никога не съм виждала.За жалост,или пък за щастие все още съм нямала късмета да стъпя на остров,още по-малко самотен. Все още не съм се изявила като един Робинзон Крузо. Явно за моето средно образование ще ми се наложи да вляза в ролята на Дон Кихот,Хамлет,Тартюф и т.н.Сигурно това е единствения начин да ги разбера.Както и да е.
Ако бях на самотен остров…
Представям си сега,че някак си случайно попадам на земя заобиколена само с вода(иначе казано остров).Момента със стигането до този остров ми е леко неясен-дали е сън,или пък пирати,или може би извънземни..нямам никаква представа.Ще са извънземни понеже другите два мотива са доста често използвани.Та по живо,по здраво съм се добрала до там.Предполагам първо ще съм изморена от всичко това и ще поспя малко.След това ще се събудя и ще съм смаяна от дивната красота.Не,не.Първо ще изпадна в истеричен рев,ще се самосъжалявам поне два три часа(така или иначе време колкото пожелаеш).След това ще пробвам да се самоубия най-малко веднъж и така ще е всеки ден,докато не се науча да плувам.След това ще се порадвам на красота-величествена,дивна и така не човешка-по различна от всичко видяно от мен.Да,наистина ще е красиво..трябва да е красиво.И първата вечер ще се наслаждавам на залеза на слънцето.Предполагам почти всички хора много харесват залезите.Разбирам ги.Красиво е да видиш началото и края на един ден и да осъзнаеш,че имаш много такива дни,но никога достатъчно,за да им се наситиш.Ще поплача,за всичко.Нали знаете…понякога,когато човек му е мъчно ,той има нуждата да освободи по някакъв начин тази тежест,пречеща му да се чувства свободен.Тежестта,която го завързва с окови и не му дава да полети с мечтите си. И така човек започва да си мисли за всичко тъжно,което му се е случвало и плаче ли плаче.В днешно време хората не плачат много.Сякаш нямат време да се отдават на чувствата си,водени от принципа”Времето е пари”.Но сега няма да тръгна да поучавам хората,за това как трябва да се живее,защото и самата аз нямам много ясна представа.Бих се изкачила на най-високото място на острова…това ще придаде още по-голяма трагичност на моята личност-така изоставена и самотна ,на този остров(още 15 минути плач-допълнително).След това ще седна и ще потърся приятелското рамо на което да се облегна-но уви-сама съм и ще трябва да притисна краката си до себе си и да облегна глава на тях-за това наистина си струва да се поплаче поне още десетина минути.След това предполагам ще пусна пред очите ми кинолентата на която е записан до сегашния ми живот.Тя винаги се пуска когато целия филм е заснет,но моментът наистина е тежък и ще си спомня поне някои от тъжните моменти,за да намеря още поводи да докървясат очите ми.След това ще се помоля да не ме изяде нещо ,да не ми влезе хлебарка в ухото,или да не ме лазят някакви неща(това ми е ужас от малка,наистина).В следствие на многото преживявания и на големия плач ,ще заспя веднага.Надявам се извънземните да са добри и да ме оставят на острова по време на най-топлия сезон годината,за да няма неприятни ефекти –например настинки или схващания на ставите.Това макар и тъпо на фона на тежката ситуация,е доста важно,защото би довело до доста по бързото ми отчаяние.
Ден втори.Сутрините винаги са ме карали да се чувствам вдъхновена.Ще започна да обикалям и да търся най-подходящото място за устройване.Ще търся и храня по пътя пък и ще отглеждам за интересни пособия.Освен това искам да кажа какво ще ми дадат да си взема извънземните .И сега ако някой ми каже,че не може,да ме извинява.Това си е моята представя и в нея тези който ме зарязват на острова са добри и ще ми оставят музика.Да уточня извънземните ще ми остават някаква уредба дето няма нужда да се включва към контакт ,“Голдън рок балладс” и ретро дискове.Слагам една поправка-сезона трябва да е лято,за да има плодове.Не ми се занимава със убийства на животни и такива работи.Ако се наложи ще проям и риба.Предполагам,че в тези условия няма да ми е много трудно.За дрехи-може би някакви листа… или пък извънземните ще ми оставят още един чифт освен тези който съм носила като са ме зарязали,за специални случаи,като дойде някои да се по спретна,че ако не ме хареса-няма измъкване от този остров.Така де.Ще мине и третия ден,и третата седмица и третия месец.Аз ще съм се установила по някакъв начин и вече ще ми остава много свободно време.Ще започна да изграждам духовната част от новия ми начин на живот.Ще си мисля за всичко.За всеки един спомен от миналото .Ще мисля за хората. който някога съм познавала.Ще си мисля и за политиката..и за това как да оправя държавата и за това какво ще стане в “Дързост и Красота”.Ще си представям какво правят моите близки и приятели и как се стича живота им.Голямо мислене ще мисля.Някой дни ще говоря на глас,за да не би ако случайно се измъкна от този остров да остана няма и да не мога да си намеря работа.Ще се опитвам да си спомня някоя от задачите по математика от учебника,която не съм можела да реша.Сега определено времето щеше да ми стигне(колкото и трудна да е,дори и да е взета от сборника от ‘в’ група.Това ми напомня,че бих помолила извънземните да ми пратят един комплект математика 1-12 клас,за да разбера най-накрая,какво съм пропуснала.Но нека оставим математиката.Мисля,че ще се сещам най-често за хората които съм обичала ,по какъвто и да било начин през живота си.Ще планувам завръщането ми и бъдещия ми живот.Е не през цялото време всичко ще върви така гладко.Нали опитите за удавяне ще ги има всеки ден.Сълзите също.Нормално е все пак съм сама..Толкова сама.Обаче неща като това,че всичко там е за мен –и небето и морето и земята-те ще са мой.И аз ще съм тяхна.Няма да се разкъсвам между нещата който искам да правя и нещата,които трябва да правя.Ще мога да последвам всеки един порив който се появи в душата ми. Всички дивни цветя,непознати на хората от цивилизования свят ще цъфтят за мен.Месеци,години ще минат и за това време няма да съм направила кой знае какво,освен това да съм измислила как точно да обяснявам в бъдеще думи като свобода и щастие.Мисля,че в скоро време никой няма да е способен да ги разбере или изживее.Освен това ще съм разбрала,че границата между щастието и тъгата е съвсем малка и се изразява в това по какъв начин гледаме на нещата. А в себе си ще създам един остров,в моето сърце.Той няма да е самотен…В него ще скрия всичко хубаво-всеки един изгрев и залез,всички цветя.Ще допускам само хубавото за напред.Както някой е решил да прати именно мен на Големия самотен остров,така и аз ще решавам кой да пускам в моя малък остров,така че да се запази истински и никой да не го променя,а само да се приспособява към него.И когато се завърна от дългото си пътуване аз няма да дам на никой да го види.Никой които не заслужава.
Последен ден. Ще дойдат и ще ме спасят.Нямам си на идея как и не бих и познала.Но все пак пиша това за мен и определено не искам да си умра там.А и съм главния герой,а главните герой никога не умират в края на историята,макар всички преди тях него да са умрели.А пък ще е тъпо да ми изгние тялото там и никой да не разбере,че има извънземни.
В крайна сметка просто се опитвах да кажа,че всеки трябва да поостане поне за малко на самотен остров и то на подходящата възраст,за да осъзнае някой неща и да не бърка много в живота.Знам…звучи банално,но е тъжно,че нямаме време да се замислим.Така,че това ще е един вид казарма за духа на хората.От икономическа гледна точка обаче,е невъзможно да се осигурят за всички свободни острови,пък и ще почнат караници кой с какъв изглед искал.Би било по удобно всеки да задели малко място вътре в себе си ,в сърцето си и там да събира хубавите неща,без да ги променя.Някой ден,този,който е заслужил,ще знае как да се добере до него и как да оцелее.А до тогава нека той си остане вашия малък самотен остров.И неговия Крузо ще дойде-Рано сутрин или по обед,през зимата или лятото и нищо вече няма да бъде същото…