Дъждът

Любовта запали се веднъж,

но дойде и есенният дъжд.
Опитва се насам-натам
да гаси жарта с обилни сълзи,
сълзи, приличащи на капчици дъжд.
Сега остана само мисълта,
живееща в сърцето й,
надявайки се да се прероди,
гласът й нежен, ликът с небесните черти.
Но уви, този есенен дъжд
изми и мимолетното видение
на истинската красота.
И останаха само стъпките от спомена,
който така омайваше клоните от нейното сърце.
Дъждът е времето на любовта.
Сезонът на любовта е дъждът.
Дъждът.
Posted in Без категория

Нощна игра

Нощта забули със свойта пелерина

чистата и девствена гора,
и дори светлината непобедима,
заспа безмълвно, сънувайки нежна зора.
Дивни феи танцуваха в здрача тих
и капки като куршуми пронизват листата.
Сякаш изтъкано бе като в божествен стих
и музика меланхолична там звучеше – музиката на росата.
Непокорният вятър беснее и лудува,
смехът му събуждаше заспалите цветя,
и другарят му – дъждът, ликува,
защото сипе се на меката трева.
Луната огряваше тая неподправена картина,
театъра с актьори на нощта потайна,
а мракът закриля ги със свойта пелерина
и иска ти се тая игра да е безкрайна.
Но ето, че светлината
събужда се от краткия си сън
и слива се в прегръдка нежна с луната,
сякаш хиляди слънца огряват природната гледка вън!
Защо ли вечно се редуват –
безмълвен мрак с борбената светлина?
Сякаш два свята един към друг пътуват
и никога не се достигат на сутринта!
Posted in Без категория

За пролетта и хората

„Отвънка ухае на люляк,

отвънка е синьо небе.
Приятелю, птиците чу ли?
Отвънка е пролет! Здравей!“
Никола Вапцаров
Тя е тук. Дойде най-накрая. С птиците и слънцето; млада, свежа и благоуханна; розова, бяла и алена; топла, хладна и вятърничава; жива, искрена, дишаща и по-прекрасна от всякога. Пролетта…

Тя носеше със себе си смях и сълзи, дъжд и слънце, сила и слабост. Но най-вече ни подари надежда. А ние цялата я бяхме изгубили през зимата. Бяхме забравили какво е да си радостен и да тичаш на воля по затоплящата се земя. А тя отново ни го напомни. Както всяка година…
Не е случайно това, че пролетта значи толкова много. По-прозаичните ще кажат: “Какво толкова – просто един сезон.” А не съм съгласна. Защото пролетта е символ на началото, на раждането и на любовта. Защото всяка година, когато тя настъпи, ние се променяме. Поне малко. Забравяме страховете си, захвърляме лошото настроение, събличаме сивотата и се обгръщаме с цвят. Надяваме най-хубавите си усмивки и излизаме навън. А там, дори да живеем в най-мръсния град, ни завладяват нейната чистота и свежест. Жадно поглъщаме всяка чаша светлина, с която тя ще ни почерпи. Единствено тогава вярваме, че можем всичко. Мечтаем като деца, ставаме по-наивни, авантюристични, по-истински. И понеже всяко начало носи надежда, и понеже ние така се нуждаем от нея, започваме да търсим и искаме своето бъдеще. По- добро бъдеще.
Обичам пролетта. Обичам я такава, каквато я рисуваха в детските книжки – с розова дреха и сини очи, с кокичета и минзухари в косите, с ведър и любящ поглед. Обожавам начина, по който ме променя всяка година, нейния аромат и пъстрота. Харесвам дори това, че е винаги различна – ту ранна, ту късна, ту усмихната, ту вятърничава. И най-вече прекрасна… Някой ми каза, че климатът ни се променял. И скоро нямало да има междинни сезони. Само зима и лято като в тропиците. Ужас! Аз не искам да живея в свят без пролет. Където жега и студ се преследват вечно като луди, където лекият дъждец – сякаш пролетни сълзи – го няма. Моля се да не стане никога така.
Защо ли пролетта е толкова специална? Или е, може би, само за мен. Не! Нима няма хиляди доказателства как тя влияе на хората: “Пролетта на народите” или “Пражката пролет”. Нима в изкуството не е възпята милиони пъти… Тя винаги събужда творческия ни дух. Подтиква ни към промени, към революции. В личния ни живот и по принцип. Затова ни е необходима.
Струва ми се обаче, че тя крие някаква тайна. Нещо, което никога не сме разбирали. От което се страхуваме и възхищаваме едновременно. И именно то е карало древните да принасят жертви, да търсят някакво вълшебство, да изпадат в транс. Не случайно кукерските игри са през този период. Пролетта има своята мистерия – както и всяко хубаво нещо. Не се наемам да я разкрия, но си мисля, че е свързана с тайната на живота. Тая, която всеки иска да научи. И учените – биолози, историци, астрономи; и всички религии и обикновените хорица, ставащи по едно и също време всеки ден. А тя, пролетта, още с разпукването на първото семе и с поникването но първото кокиче, отдавна вече я е забравила и прибрала но дъното на своите джобове за догодина. И ако това не е магия…
Родена съм през май и изцяло свързвам живота си с пролетта. С много бури и още повече слънце, променлив, разнообразен. Тя е моята орисница и аз под хилядите пластове сериозност и добро поведение съм като нея – вятърничава и влюбчива… Помня букетите лалета за първите си рождени дни. Помня гергьовските люлки и великденските камбани. Помня венците за двадесет и четвърти май. И всичко това е част от мен и ме прави такава, каквато съм.
Иска ми се пролетта никога да не свършва…
Излизам навън, за да помириша нейното слънце и аромата на люляка. За да я почувствам с всяка своя фибра. За да и подаря сърцето си – както всяка година. За да чуя птиците и видя хората и как песните им са отново тук. Струва си… Струва си да преживееш хиляди зими само и само за да вдъхнеш пролетта. А тя мило ти се усмихва, побърква хармониите ти, окрилява душата ти и прави всичко розово. Поне за миг.
И просто те кара да обичаш и да мечтаеш за любов. Защото само така тя ще е част от живота ти по-дълго. Защото само влюбените притежават нейната жизненост и само те сякаш за миг откриват нейната тайна. И създават живота. Мисля, че е излишно да казвам повече… Единственото, което искам, е да се събудя от дългия зимен сън, да я почувствам и запазя някъде дълбоко в себе си. За да не губя надеждата, която тя ми подари, никога.
Белокрили пеперуди навсякъде, вълшебната песен на славеите и много, ама много, синчец…
С една дума – ПРОЛЕТ.
Posted in Без категория

Утро

Утрото аз чакам и копнея
с него нов да се родя.
С надежда по-силна аз ще заживея
и нова тухла във стената ще вградя.
Обичам ласкавите слънчеви лъчи
във утрото искрящо да ме будят
и да вливат в морни ми очи
силите, за да измина пътят.
Стремя се аз към слънцето пламтящо,
към недостижими и прекрасни върхове
и свежестта на утрото блестящо
крепи ме, радва ме и ме зове.
Posted in Без категория

Каталог на любовните погледи

Една череша бавно се завъртя в празната чаша от мартини. През стъклата я дебнеха плътни червени устни на жена, а в чашата се промъкваше смесения аромат на възбуда и мъжки парфям. На тавана само една малка червена лампа скришно се задъхваше от дима на цигарата Му.

Барът докосваше големите Му длани, а столът придържаше здравият Му гръб. Мислите носещи се из помещението я събличаха грубо, други – само нежно докосваха гърдите Й. Една мигла се откъсна натежала от грим и мъртва падна на напудрената Й розова скула.
Подът се сгърчи, когато токчето на обувката Й се заби слизайки от високия стол и изкрещя, когато Той с все сила изгаси фаса си в него с гладката си подметка. Сивият, мек килим Ги проследи до стая 423, която се намираше в дъното на тъмния коридор. Вратата изсвири и се влюби в кърваво червеният Й чорап, който леко се впиваше в кракът Й. Огледалото се огледа в райетата на костюма Му, които бързо плъзнаха по старовремския фотьойл. След секунди стените почти се възпламеняваха, а ленените постели попиваха жадно страстта и докосваха кадифеното Й тяло навсякъде. Бялата Му риза плуваше в кафявото на дъсчения под, който сякаш се движеше от вибрациите на леглото.
Очите Й се впиха в Неговите. После влагата потече от телета Им и целуна въздуха. Минутите се лееха из циферблата и само Нощ се чуваше.
Posted in Без категория

Пролет във Велико Търново

…И сега какво?! Всички слушаме (по цял ден), че Пролетта пристига в града, колко прекрасна е Тя, била “олицетворение на любовта” и тям подобни… Цветя, зелено (…бла-бла… впрочем, съвсем не обичам зеленото – напомня ми на болници и зъболекари), тя е “символът на новото начало” – новото начало ама на какво!? На същия край ли?!

…И е някак натруфено… дори безвкусно – кой, кажете, би носил зелено и розово например, освен тотално лишената от стил Пролет!? Всички знаем, че класическата елегантност е в челно и бяло. Освен това е толкова блудкава с тези пеперудки в косата си (както я виждаме по повечето рекламни постери) и странни зелени кичури, които бяха на мода преди 100 века… не виждам кой, (кажете – кой!?) се връзва още на тези абсолютни клишета – “песента на птичките” и “топлият дъжд” – вятър работа! Романтиката е вече Идеално Гладка Повърхност (изтъркана с други думи).
…И така… смятам, че тя се нуждае от освежаване. Може да започне с подмяна на рекламния си екип: птичките – всичките – вън! Момиченцата – кокиченцата – и те също! Никакви “жълтурковци” повече… или иначе казано й трябва нов PR!
Стискайте ми палци на кандидатстудентските изпити!… – пък тогава да видите… Пролет на всеки ъгъл: “Пролетта е дива”. Пазете се – тя идва със слънцето, “Малък Сечко и Пролет са гаджета, но той май е мъж под чехъл”… ех… мога да помириша успеха…
…Ийй – не! … това бил цъфналият гюл отсреща… Хмм… ще поработим и върху пускането на пазара на неин аромат… може и албум да издаде… Ще видим!… Хм…
Posted in Без категория

Животът

Истината е като една раковина – ефирна, нежна и мистична, окъпана от невинна морска пяна. Животът се увива около тази раковина, на едни места, назъбен от огорчения и разочарования, а на други – гладък, със седефена повърхност. От човек зависи в каква посока ще завърти това творение на вечността. Ако успее, безкрайната спирала ще следва своя път нагоре, към върха, а след това ще се насочи към основата на началото.

Човек трябва да има силна воля и увереност в себе си, за да завърта отново и отново спиралата, тъй като той трябва да изживее както върховете, така и спадовете в живота.
Никой на може да обясни сътворението на живота – то е първично, стихийно, необуздано в своя градеж. Морето, вечната безкрайност, дарява живота с дълбочина, различна от всички останали.
Всяка морска раковина има свое неповторимо убежище – малък отвор, готов да приеме бездомната човешка душа. Всеки човешки дух, заселвайки се в земния си подслон, започва да управлява живота си. Едни се носят по течението, очаквайки то да ги отведе към райската земя, а може би към жестока гибел. Никой няма поглед към бъдещето си, но всеки гради планове за него. Възможно ли е една малка раковина, един живот, да направлява огромната мощ на вълната?
Други се стремят да постигнат невъзможното, поставяйки тъмно петно от водорасли, които оплитат беззащитните и невинните. Водораслите, както и срамът и позорът, задушават нежния живот на раковината и лесно ранимата човешка душа.
Има и страхливци – такива, които се затварят в най – тесния и тъмен ъгъл на своята раковина, затваряйки очите си за света. Те се задълбочават в песъчливата илюзия на своя свят и там бленуват абсурдните постижения на изкривеното си съзнание. А пясъкът отгоре се трупа ли, трупа, като ги задушава бавно и мъчително. Той не им позволява да оставят следа по постоянно променящото се пясъчно дъно на времето.
Характерът създава причудливи сенки върху повърхността на раковината. Те се изменят всяка минута, както слънцето променя игривите си светлинки, отразявайки се в бляскавата морска повърхност. Но има и нещо, което е обединяващо за всички раковини, за всеки живот. Това е волята, която топлото слънце на Създателя влива във всяка седефена черупка. Но при едни волята може да повехне и дори напълно да изчезне, тъй като често се случва крехкият живот да попадне в ледено и пусто море, някъде там, на крайния полюс на завистта и омразата. Тогава черупката губи седефения блясък на своя ентусиазъм и посивява, превръщайки се в невидима песъчинка под безмилостните удари на алчното общество.
Други раковини достигат до топлите морета на любовта, помощта и разбирането. Те разцъфтяват от благодатно вдъхновение и заблестяват все по-силно. Черпят сили за живот от всяка люспица, донесена от морското течение, от всяка незабравима и божествена картина, изпречваща й се на пътя.
Но движението на раковината, нейното развитие зависи от въртенето на спиралата, която я обгръща неминуемо. Докога човек ще върти спиралата на живота, зависи от неговата силна воля и от неизвестността, чиято продължителност той сам избира.
Posted in Без категория

Аз съм вечерта, а ти нощта

Аз съм вечерта, а ти нощта.

Пристъпвам плаха, за да срещна теб и да се изгубя някъде дълбоко в душата ти. Сливаме се в едно, вече няма “аз” и “ти”. Сега сме “ние”. Красиво е, очите ни блестят и се отразяват в луната. Искам да ти кажа колко много те обичам, но осъзнавам, че е невъзможно точно толкова, колкото да преброя всички звезди в небето. Аз съм просто човек, а любовта ми е извънземна, извънпространствена, необятна, необяснима.
Аз съм зората, а ти сутринта.
Идвам свежа – готова за теб, за твоята светлина, да ме удавиш в нея и да забравя, че съществувам. Ти ме галиш нежно с ръка, а слънцето ти завижда за топлината, която носиш в сърцето си. Не си отивай! Почакай още малко да се насладим на изгрева на нашата любов. Да, красиво е! Усмивките искрят и пръскат светлина. Искам да ти кажа колко много те обичам, но безсилна като птица без крила просто лежа до теб от страх да не те загубя.
Аз съм мига, а ти вечността.
Така малка до теб, така невъзможна без теб, аз съществувам само за теб. Аз съм забързаният секундарник на нехайния часовник. Какво съм аз без другата стрелка? И ето как мигновената обич се превръща във вечен рай на любовта.
Аз съм обичта, а ти любовта.
Не ми е нужно нищо друго, аз имам всичко! Аз имам теб!
Posted in Без категория

На Д…

Обичам твоите ръце …
които ме докосват,
изписвайки нежно “Обичам те” по кожата ми …
Обичам очите ти …
обичам да потъна в тяхното мълчание
и да слушам…
тишината, шепнеща “Обичам те”…
Обичам те…
Обичам устните ти –
готови всеки миг
да откраднат поредната целувка…
и да я изпият до дъно
без страх…
Позволи ми да докосвам ръцете ти…
да погледам в очите ти …
да посрещна целувките ти …
Позволи ми да съм нежна и обичаща …
както може да е само …
истински обичаща жена.
…на човека, който ме накара
да почувствам думите, които пиша…
Posted in Без категория

Фея

Родена в цвят на момина сълза,

отгледана сред дивите иглики,
аз бързам птиците да стигна,
безкраен път от сини щрихи,
далеч е милокрилото  колибри,
само в цвета на дива орхидея,
нас цветните магии са орисали,
загубени сред плаха красота.
Posted in Без категория