За твоите очи бленувам,
които всяка нощ сънувам.
За устните ти аз копнея,
за които вечно ще милея!
Умирам очите ти пак да зърна,
преди отново да се превърна
в нежен бисер непокътнат,
погубен и забравен…
Искам при теб да съм сега,
в прегръдките ти аз да се топя
и от целувките ти да се пренеса
в морето на любовта!
Къде си ти, любов, погубена?
Ела, намери ме и отнеси ме,
надалеч от този свят обикновен,
за да бъда във вечния ти плен!
Макар и да боли, искам те -
да добие животът ми смисъл
и да изтрия тази тъга
на една вечна самота!
Ела, любов, при мен сега!
Призовавам те на глас, ела!
Не ще се откажа от теб така!
Макар да знам, че си илюзия!

Имам те, и пак те искам.
Да си с мен едно в нощта.
Сгушена, във теб да се притискам.
Изгубена в момента и във вечността..

Да ме докосваш нежно,
косите ми да галиш,
на мойте устни вечно
с усмивка усмивката да палиш.

Да ме гледаш право във очите
с поглед топъл, пълен със любов,
и да искаш само ти да спреш сълзите-
със целувка плаха – лек безмълвен зов.

Но ронят се една след друга,
макар да съм с усмивка на уста.
Се питам аз дали не съм в заблуда,
дали сега съм в реалността…

Какво е любовта за мен -
може би съм в плен.
Всеки за обич е роден.
Някога от нея ще бъде поразен.
Някога ще срещнеш любовта.
Няма да остане твоята мечта.
Сърцето ти от обич ще трепти,
както тлеят множество звезди.

Елена Николова

Море…
Какво ми шепнеш пак в нощта?
Далеч си, не те чувам!
А как искам да съм близо аз до теб!
Да усетя пак топлия ти пясък под краката си!
Да усетя мириса ти!
Да те усещам!
Твоето безкрайно синьо царство е светът ми…
То ме кара да мечтая,
а какво е светът без мечти?
Копнея да се върна пак при теб!
Ах, море!
Изпълнено с – мечти,
радост
и тъга !

Йоана Петрова

Затварям очи, мрак нахлува
и все едно вятър ме е отвял,
стоя на брега, а вълните плискат ходилата ми.
Загребвам от пясъка, поглеждам към моя вечен дом-
Там, където мечтите ми стават реални…
Там, където съм щастлива
И не ме е страх за утрешния ден.
Там, където съм свободна,
Свободна като птиците,
Които пеят песни покрай мен…
И искам тази свобода да бъде вечна!
А сега ще ме запитате:
Не обичам ли някого,
Нямам ли друг дом,
Къде ми е душата?!
А аз ще ви отговоря с прости думи:
Душата ми остана при морето!

Йоана Петрова

Някой краде, краде от мен,
краде думите ми,
краде мислите ми,
краде любовта ми!
Не искам той да ме ограбва,
остави ми нещо,моля те!
Вземи само мислите ми за теб,
остави ми спомените,
вземи лъжите!
Но ти продължаваш да крадеш –
взе ми всичко.
Върни ми спомените,
Без тях съм бедна…
Ти идваш отново,
ден след ден –
и грабиш с пълни шепи.
Вече не знам коя съм, къде съм , кои са тези хора?
Но най ме боли,че не знам кого обичам,
кой ме обича?
Обичала ли съм?А обичали ли са ме?…
Взе ми нишката живот,
ах тази тънка нишка…
Крадец-отне ми всичко,
крадец-помогнете ми,
крадец-убива ме,
крадец-отне ми всичко!

Когато се събудих, първоначално не успях да осъзная къде се намирам. Цялото ми тяло бе схванато, а лека постоянна болка пробождаше рамото ми. След като с мъка успях да си отворя клепачите, започнах да се оглеждам, за да видя нещо познато. Рамото ми беше обездвижено, цялото обвито в бинт. Най – накрая осъзнах къде се намирам. Бялата болнична стая изглеждаше страховита, плашейки ме със своята монотонност и празнота. И тогава го видях – момчето, което ме спаси от онзи противен, пиян мъж. И изведнъж спомените ме обляха като студена вълна, въртейки ме и връщайки ме назад в събитията на онази вечер, карайки ме да настръхна. Отново усетих гнусната миризма по тялото си, отвратителния поглед срещу лицето си. Тялото ми започна неконтролируемо да трепери, умът ми бе обхванат от мрачни мисли. Но в същия миг в ума ми изникна образът на момчето- моя ангел пазител. Наричайки го така спонтанно, осъзнах колко естествено му приляга тази дума. АНГЕЛ ПАЗИТЕЛ. И сега, гледайки го в болничната си стая, се изненадах колко спокоен изглеждаше в съня си, колко по – различен от първия път, когато го видях. Едва сега успях да разгледам лицето му, но то беше устремено, пламенно, а жар в очите му подсказваше, че сякаш е готов на всичко. Но в момента те лежаха спокойно затворени, лицето му – кротко, без следа от каквото и да е напрежение или ярост. И вперила поглед в него в болничната стая, имах възможност да го разгледам по – добре. Беше строен, млад мъж, не твърде висок. Беше облечен в тъмни дънки и риза, катранено черна, точно както косата му, а няколко копчета бяха небрежно разкопчани. Чертите на лицето му бяха силно изразени – високи скули, строга челюст, устните – плътни, а младежка брада растеше по бузите му. Не беше повече от 26-27-годишен. Но неговото присъствие, вместо да ме уплаши или дори смути, ме успокои.

Царуват цветове безброй
в дъгата след порой.
В жълто, оранжево, червено,
лятото е оцветено.
В кафяво, синьо и зелено,
полето е развеселено.
Бяло, сиво, черно,
много е модерно.
Светът е в магия потопен,
с любов и щастие е обграден.
След дъжд слънцето изгрява
и дъгата щастие дарява.

Дебора Матева

Сгорещява ли тя кръвта?
Има ли на света сродни души,
или просто са хлътнали до уши?
Какво е да си влюбен?
Чувстваш ли се изгубен?
Лесно ли е да обичаш
и нежни думи да изричаш?
По цял ден ли се гласиш,
по лавките ли висиш,
чудиш ли се за облеклото,
сляпа ли си за злото,
което ти причинява,
с което те наранява?
Друго бъдеще предричаш,
мислиш ли, че го обичаш?
Познаваш ли го отдавна?
Държи ли се с теб като равна?
Кой е любимият му цвят?
Присъства ли в твоя свят
това момче прекрасно,
сядащо точно отдясно?
Ако пред другите го отричаш,
наистина ли го обичаш?
Влюбена ли си в момента
чак до степен „ента”?
Добре ли го познаваш,
как картите си изиграваш?
Какво всъщност изпитваш,
от всичко ли опитваш?
Истински ли го обичаш,
ако в любов му се вричаш?

Къде отиде любовта?
Омразата ли ви завлече в пропастта?
Къде отиде любовта?
Нали уж тя задвижваше света…
Болести, тъга, проблеми…
Хората от мъки са обременени.
Забравили сме сякаш да виждаме доброто във света..
Та нали уж то ни кара да посрещнем сутринта?
Изкуствена умивка лицето озарява,
А отвътре болката сърцето подчинява.
Хората, от мъка угнетени.
Живеят със собствените си проблеми..
Ние ли така избрахме да живеем?
Или системата ни кара да се борим, за да оцелеем?
Забравихме ли как подава се ръка?
Или ни е страх, че това ще доведе до гибелта?
Вярата ли сме изгубили в света?
Или вятърът на злото ни лиши от доброта?
И защо показваме това на своите деца?
Нима желаем да погинат в таз безмилостна борба?
Хора има много, но малко са човеци.
И всеки ден загиват те като бойци.
Сковани от болка и тъга.
Търсят изход от поредната беда…
Къде отиде любовта?
Омразата ли ви завлече в пропастта?
Къде отиде любовта?
Нали уж тя задвижваше света…