Тъй тъжни са сърцата, когато се разделят,
и очите, и ръцете тъй студени,
тъй толкоз силно те копнеят
да се съберат отново заблудени.
О, Боже, това ли е любов?
Какво ти давам аз и ти какво ми връщаш?
В този страшен, без любов живот
любовта в отрова ти превръщаш.
Кажи, любов, къде си?
Къде очите ти ще спрат във друг -
тук ли си, или трябва на други адреси
да търся теб, да търся друг?
Като жаден във пустиня ще пребродя
да те потърся, скрита като капчица вода,
света така жално ще обходя
да срещна и отпия твойта красота.
Накарай ме отново да забравя
колко болка има в тоз живот,
как тъжно, тихо някой си заравя
спомени от изминала дълга любов.
Съжалявам, Любов, но заминавам,
ще мина оттук, ще мина оттам,
на хората малко щастийце ще раздавам
и може би пак ще се върна насам.

Като бял цвят се раждаш през април,
аромат и мирис на промяна
и младостта така небрежно си прикрила,
с парфюм на нов живот обляна.
Идваш променена, бяла като пролетта,
носиш звук, мечти и радостта,
бързаш да измиеш безнадеждността
и живота да възвърнеш от смъртта.
Живееш пак със новородена сила,
с мъжка гордост и женска красота
и тъжните си сенки си прикрила
с пролетен букет от младостта.
Но колкото и жива да е тази пролет,
при теб ще дойде есента
и като на неотлетяла птица полет
животът ще изпее песента.
Ще паднеш от летене уморена
като бяла лястовица във нощта,
но вече няма да си бяла и запролетена,
а ще чакаш живота да изместиш със смъртта!

Когато някога ме видиш,
дали ще трепне нещо там отвътре,
дали ще ме познаеш,дали ще се обърнеш?
Ще кажеш ли “здравей“, ще мръднеш устни ли,
или изобщо ще загърбиш мен?
Но аз ще помня теб, онзи светъл ден,
когато ти дойде при мен,
без да знае тя за мен.
Не зная как се случи, не зная как
успях,
но сърцето ти получих и дълго твоя бях.
Когато си замина, когато ме остави – тя знаеше за мен, за теб и любовта ни.
Последната целувка, целувка, дума мила
ще помня аз със теб,
ще помня и… ще те подмина!

Антония Тодорова