Нощта забули със свойта пелерина
чистата и девствена гора,
и дори светлината непобедима,
заспа безмълвно, сънувайки нежна зора.
Дивни феи танцуваха в здрача тих
и капки като куршуми пронизват листата.
Сякаш изтъкано бе като в божествен стих
и музика меланхолична там звучеше – музиката на росата.
Непокорният вятър беснее и лудува,
смехът му събуждаше заспалите цветя,
и другарят му – дъждът, ликува,
защото сипе се на меката трева.
Луната огряваше тая неподправена картина,
театъра с актьори на нощта потайна,
а мракът закриля ги със свойта пелерина
и иска ти се тая игра да е безкрайна.
Но ето, че светлината
събужда се от краткия си сън
и слива се в прегръдка нежна с луната,
сякаш хиляди слънца огряват природната гледка вън!
Защо ли вечно се редуват –
безмълвен мрак с борбената светлина?
Сякаш два свята един към друг пътуват
и никога не се достигат на сутринта!