Отечество

Не съм решавала къде да се родя. Не съм те избрала самата аз. Така се случи. И странното е, че дълго време се чувствах онеправдана и излъгана заради това. Растях, четях, гледах по телевизията и разбирах колко са хубави другите страни. По този начин ме възпита средата ми. Не че родителите ми не бяха патриоти, не че баба не ме приспиваше с “Хаджи Димитър” и “Левски”. Но… Нямаше я онази вътрешна убеденост, че ти, Българийо, си нещо свято, че това, че съм българка, е гордост и отговорност. Бях още малка.

С напредването на годините ми само увеличавах своите знания. Четях много книги – все чужди, интересувах се от историята на света, мечтаех да замина. Към “по-добрия свят”. Онзи украсен с неонови светлини и високи сгради, които пробождат небето. Където хората са работливи, пресметливи, студени. Затворени в една златна кутийка. С телевизор и Бяла ограда. И аз мечтаех ли, мечтаех за моя такава кутийка и моя ограда. Само че не в България…

Прости ми, прекрасно Отечество. Никой не ме е учил да те обичам истински. Може би просто не живеех в правилното време. В нашата действителност доминира разумът. Той е двигател на прогреса. Хората живеят, за да  произвеждат. Техниката носи удобство и приспива нашата нравственост. Сякаш всички са изоставили духовните си търсения. Ние, българите, може би още не сме толкова механизирани, но има време… Друга основна тенденция е глобализацията.Фактор, които размива националните специфики. Различията са причина за конфликти, за войни. Нека да ги отстраним.

И аз се стараех да съм като всяко момиче в Америка, Франция, Китай. Да не засилвам в себе си онези качества, които наричаме национални. Да не бъда българка. Водех спорове, ожесточено крещях, че държава, която не ми предлага реализация, не е достойна за обич. Прости ми, Българийо! Аз не осъзнавах, че цялата съм твое дете, че нямаше да бъда такава, ако се бях родила в Австралия или Бразилия. Още не бях усетила повика на твоята кръв, мелодиката на езика ти.

Може би ако се бях родила през Възраждането…В едно патриархално семейство, уважаващо традициите, с баща учител – начетен и патриот, с майка като Съба Вазова… Сигурно щях да стана друга. Защото точно тогава се е оформила нашата нация. Създала се е представата за това кои сме ние, откъде идваме, кое ни свързва. Едва ли в цялата ни история чувството на принадлежност към общността е било по-силно. Може би някой ще каже, че начинът, по който се е развивало цялото човечество,  е повлиял и на нас – мощни националистически течения, разбиране белезите на нацията, борби за освобождение и независимост. И само толкова… Не ми харесва. Отечество мое, ти заслужаваш повече. Аз бих казала, че тогава, от тъмнината на робството, някъде в недрата ти, са изкристализирали гениални творци. Хора, създали най-искреното и красивото, на което е способен човешкият род. И после го посветили на теб. Такива бяха и Захари Стоянов, Вазов, Алеко Константинов. Освен тях са се появили и герои, смели, борбени, обичащи те. Които и до ден днешен са нравствени образци, които се мъчим да следваме. Едните са те обикнали дотолкова, че умрели за теб. Другите видели това и със силата на перото си накарали всички свои сънародници да се възхитят и да възлюбят теб. Своята мъничка необособена още, страдаща родина. Своята “майка юнашка”, която се е съхранила през осем века робство, без да изгуби същността си. Какво още да се каже за тия, които съчетават в себе си и двете – талант, който омайва и очарова; смелост, която увлича и води на бунт. Като Ботев. Този културен и исторически феномен, впечатляващ не само със силата и мъжеството си, но и с дълбината на чувствата, в своята поетика.

Да, Българийо, ти раждаш такива чада. Нима сега някои би се осмелил да те прати в калта, да те плюе, да се срамува от теб? Само някое глупаво, неразумно, объркано момиче, което май не се е родило в точното време, защото мястото определено е точно.

Най-накрая преосмислих живота си. Идеалите. Общочовешките ценности, които определят пътя ти и стойността на твоите постъпки. Думи, като “патриотизъм”, “родина”, “свобода” добиха плът и кръв. Оживяха. Оживяха в лицата на националните ни герои – Левски, Бенковски, Паисий. Които са събудили народа ни преди векове. Събудиха и мен. Показаха ми красотата ти, твоята святост, Отечество.

И днес в гърдите ми бие едно българско сърце. Във вените ми тече българска кръв – гореща и алена. Знам, че никога не бих живяла другаде. Имам само един дом. Само една страна, която ме приема и разбира истински. Единствено тук искам да прекарам дните си. Да възпитам своите деца – с приказки за Хитър Петър, с песни за Чавдар войвода, със стиховете на Вапцаров. С онези малко неща, които те правят неповторима, Българийо – киселото мляко, баниците, чардаците, Стара планина, чипровските килими, обичаите коледуване и лазаруване. Как мога да живия далеч от всичко това? И от всички твои деца. Не от онези героите, а днешните. Очукани от събитията. Десетилетия, кланящи се на Русия, а последното на САЩ. И дълбоко в себе си не забравящи, че “българското е най-хубаво”. Като шопите  - колоритни и неповторими, добруджанците – с широки сърца, работливи и честни, тракийците, мизийците – всички ние. Родени и израсли тук. “Тъмни балкански субекти”, както ни наричат на Запад.

Сигурна съм, че ако можеше, щеше да ме питаш какво най-много харесвам в теб, Родино. Дали пейзажите, чудните рилски езера, връх Вихрен, Искърския пролом, черноморските брегове. Какво да ти кажа? Грях ми е на душата, но не те познавам истински. Около мен са все останките от късната тоталитарна архитектура ; надписи на латиница ; сгради, копирани от западняшката действителност, изникнали като гъби последните години. И там някъде аз се губя. А повярвай ми, не се съмнявам в това, че си най-красивото кътче на света. И когато загубя тази своя вяра, аз прочитам нещо българско. На Вазов, Славейков или Лилиев. Прочитам и си представям твоите чудни картини. Сещам се, че  “нашите звезди са най-големи” и “нашето небе е най-дълбоко”.  Че ти си неповторима. Или се разхождам сред природата ти, сред житните ниви, сред пустите поляни с цветя. Гледам един твой залез. Опиянявам се от цветовете му, блаженството, което носи. Каква по-голяма красота?

Затова се чувствам късметлийка. Че съм родена тук. Всеки ден благодаря на Бог за семейството си, за приятелите, за българския хляб, с който се храня. Спрях да се питам дали си струва да си търсиш щастието по широкия свят. Вече няма смисъл. Аз съм го намерила. И то е тук.

Защото всеки човек е истински само там, където се е родил. В друга страна  той винаги е чужденец. Колкото и да е овехтяло, остаряло и несъвършено родното, то си е твое. И е единствено. Трудно е да го разбереш, да го осмислиш, да повярваш. Но направиш ли го – завинаги си  у дома.

Да, ще ти кажа, мила моя родино. Ще си позволя да ти говоря както само най-великите ти чада са го правили. Защото така говоря и на себе си, понеже съм част от теб. Не ми е трудно до открия какво най-обичам в теб. Мога да изреждам до безкрай, да изброявам всички онези неща, с които се гордея, да търся възрожденския плам в душата си, но това ще бъде излишно. Всяко малко дете може да направи простичката разлика – “мое” и “чуждо”. Без да определя дали “своето” е по-добро, по-различно, по-красиво. То просто знае, че да си част от нещо, дава сигурност, отделя те от враждебния, “чужд” свят. Та и аз така. Обичам те, Българийо, защото ти си моят дом, моята сигурност, моето кътче сред този жесток свят. Обичам те, защото не е нужно да се променям, да уча езици, да забравям традициите си, да пренебрегвам гените, завещани ми от Ботев, за да живея добре. Мога да бъда себе си. И същевременно да бъда щастлива.

Сега съм спокойна. Бях честна, открита, най-накрая. Разкрих душата си пред теб, Отечество. Макар че ти винаги си ме познавало. Винаги ти е било ясно, че ще се върна, че онова изконното, което ми е вродено, ще проговори в мен. Просто няма друг начин. Аз съм българка до мозъка на костите си и те обичам. Няма защо да казвам повече, всичко друго ти го знаеш…