Европейци

Таня също е на седемнадесет години. Живее в Ловеч – България. Учи в езикова гимназия – английски, освен това обаче  има още десет други предмета, абсолютно несвързани с езиковото и образование. Няма никаква представа каква иска да стане. Въобще не е наясно дали ще ходи в университет, защото родителите и все нямат пари. В свободното си време се разхожда, обикаля заведенията с приятели, клюкари на чаша кафе и цигара.

Ето го европейското, изразено в своя най-голям контраст с българското. Техния стандарт, начин на живот, привички и манталитет, съпоставени с нашите, в образите на две деца. По-точно в два образа на бъдещето. Нашето и тяхното, защото днешните младежи са утрешната същност на една нация.

Европа не случайно е наречена “Старият континент”. Тя е известна със своите културни традиции, цивилизованост и напредък. В продължение на столетия тя, в лицето на Английската, Френската и други империи, е налагала своите нрави на света. Превъзпитавала е “диваците”, отнемала им е индивидуалността и ги е правела свой образ и подобие.Това, че този процес е свързан с насилие, кръвопролития и жестокост, са просто подробности.

Вярно е, че смелите ренесансови хуманистични идеи, величието на просвещенския разум, индустриалната революция  и върховете в изкуството и литературата са все европейски постижения. Вярно е, че Европа е била огнището, в което е изкован съвременният свят. Ала още от древна Гърция и Рим европейците властват над “ойкумена”. Всички искат да живеят като тях.

Какво остава на нас, една мъничка и винаги объркана  държава? Ние все не се разбираме с Европейските империи. Аспарух с византийците, Калоян с латините, че до наши дни. И въпреки това, все търсим мястото си някъде до тях. Създаваме държавата си по техните модели, вземаме двама-трима техни аристократи да ни управляват и още повече се объркваме. Нима единствено техните “прехвалени” ценности са онова, с което трябва да се съобразяваме? Нима си нямаме свои?

Защо трябва да сме европейци? Нямам предвид в географски смисъл. Защото всеки средно интелигентен човек, който може да разчете картата на Европа, знае, че сме. Става дума за цивилизационния статус. За нашата културна и идеологическа принадлежност към тяхната общност. Или с прости думи: Трябва ли да променяме себе си, за да станем като тях? И по-точно можем ли въобще да го сторим?

Дали трябва, е ясно. Ако уважаваме себе си, ще разберем, че не е нужно да се идентифицираме с някого друг. Можем просто до потърсим най-доброто, на което сме способни, дълбоко у нас самите – идеала ни за свобода, нашата чест, достойнство, адаптивност, природна интелигентност, дори умението ни да се забавляваме. Дори съм сигурна, че именно ако съхраним своята индивидуалност, ще сме истинска част от света и Европа в частност. Защото Европейският съюз, като съвременно измерение на Европейското, е пъстра смесица от култури, нации, обичаи… Всеки със своя номер. И това му е хубавото. В различието помежду си хората трябва да открият красотата и разнообразието на нашата реалност.

Разбира се, ако са толерантни…Защото това, което не харесвам в Европа и европейците , е тяхното самомнение. Все така високо както преди петстотин години. Идеята за  собственото им величие и нищожността на другите. “Диваците.” Тези, които имат нужда да бъдат покровителствани, управлявани, използвани. И макар в съвременните европейски ценности да е записано, че всички хора са равни без значение на тяхната националност, религия и култура, май не е съвсем така. Дори в отношението им към нас. В онова леко пренебрежение, което виждаме в очите им, когато дойдат в България, нахраним ги с хубавата си шопска салата и им покажем нашите исторически паметници. Сякаш казват: “Да, всичко много хубаво, но вие все още сте си бай ганьовци. Липсват ви нашият финес и изтънченост.” Защото нито французите, нито англичаните, нито германците са се простили с господарския си манталитет. А това е недопустимо в съвременния свят, който боготвори свободата, мира и толерантността между народите и хората.

Естествено, и в България не всичко е розово. Имаме си нашето беззаконие, постоянната ни липса на пари и това, че все от всичко сме недоволни. Мързи ни, търсим вината за проблемите си винаги в другите – управляващите, чужденците… От страх бягаме навън да мием чинии вместо да се борим тук, в любимата родина,с живота. Да, обаче все още можем да се смеем – над себе си и над света. И все още сме хора. Всичките неуредици в държавата ни, не пречат да изпитваме истински чувства. Нещо, което все по-трудно се отдава на европейците. Защото колкото по-прогресираща в икономическо отношение е една нация, толкова по-емоционално ощетени са хората в нея. Точно както Алеко прозря някога. Не за друго, а защото живеят един живот по график. Печелят пари, работят, харчат ги, печелят пари, харчат ги и така до безкрай. Животът им губи изначалната си прелест, мистика, радост. Ние пък, сме южни хора, ориенталци, православни, вярващи, изнервени, емоционални, тъжни, весели, живи…Истински. Сякаш нашият живот е пъстро пано с ярки цветове – червено като розите ни, синьо като морето ни, зелено като полята, жълто, розово, оранжево. Цялата дъга. А те… Аз ги виждам едноцветни…Затова не искам да съм като тях. Пък и си харесвам много нашето. “Не дотам” европейско, което живее в нас и диша нашия мръсен, тръпчив, български въздух.

И така… Пропуснах ли да кажа колко е щастлива Таня. Колко е влюбена, как се смее на всичко. Тя е дива, неподправена, истинска. Като дете. Танцува до зори, животът за нея е изненада, авантюра, емоция. Тя изпитва първичната радост от това, че е на тази земя. И иска просто да си поживее. Все пак е само веднъж. Харесва своята вълнуваща страна и никак не и се ходи в Европа, в Швеция, в Стокхолм, където Линда бърза за урока си по виолончело, защото никога до сега не е обърквала графика си…