“Адът, това е неспособността да обичаш.”
Достоевски
Есеистичен разказ
Адът, адът, адът е… Обратното на рая. Има девет кръга. Там е царството на Луцифер, на сенките, на вечната болка. Там грешниците биват измъчвани, потапяни в горящи казани. Там обитават най-отвратителните създания от нашите сънища, най-гнусните демони. Там е вечна нощ, вечен пожар и зловония изпълват въздуха.
Всъщност, това е едно метафорично, митологично определение. Адът по-скоро е една абстракция на най-истинските ни кошмари. И е строго индивидуален, чисто психологически… Така че, колкото и да уважавам Достоевски не приемам дефиницията му, защото е обобщаваща. А ние съвременните хора знаем, че всичко е относително и персонално. Искате ли да ви го докажа?
Да вземем например един влак… Не автобус, защото са мръсни, а и има малко пътници, не самолет, защото само избрани могат да си позволят да го ползват. Та, да вземем един влак с 371 пасажери.Идващ от някъде и отиващ също някъде, това не ни интересува. От всичките 371 човека в него само седем са преживявали истинския ад, или по-точно, своя истински Ад. Ще ви разкажа за тях, за да ви докажа, че той няма нищо общо с любовта и способността да я изпитваш.
Да започнем от първа класа. В първи вагон, купе номер 3 до прозореца стои един господин. Сериозен на вид, със строг костюм и сива вратовръзка.Може би около петдесетте, а може би по-млад, но преждевременно състарен. В добра физическа форма. С тънки устни и интелигентни очи. Държи в ръка мобилния си телефон, за да е винаги на линия. Разбира се, пътувал е по работа, в скъпата му кожена чанта има документи, а в портфейла пари. Няма почти никакви лични вещи, няма брачна халка – просто няма излишно време да създава семейство. Прибира се в голямата си празна къща, със сини прозорци и модерни ортопедични кожени мебели. Това е неговият ад. Стилния, елегантен, декориран по поръчка апартамент. Празен… Празен като сърцето му. Защото той не е щастлив, от години не е бил. Защото винаги пъди хората от себе си. Страх го е, да не би да спрат да го уважават, ако прояви емоция. Не е научен да обича, а да изпълнява. Винаги са искали само това от него. Чувствата му са закърнели. Той не умее, не е способен да обича…
Май не е подходящ за моята теза…
Нищо, нека видим следващия.
А именно една много възрастна дама. В същото купе. Срещу господина. С тъмно лилава рокля и шапчица с грозно зелено цвете. С много бижута, старинна брошка и бяла фризирана коса. Държи “Мадам Бовари “ на Флобер, френско издание. Копнее за младостта си. Тя е от уважавано аристократично семейство, получила е добро възпитание и се е омъжила за богат и важен съпруг. Има един син, който я чака да умре, за да наследи състоянието и. Тя знае това. Винаги го е знаела. И не я интересува, просто защото не го обича. Както не е обичала и баща му. Някога много отдавна е обичала един градинар, който умрял през войната, но “Това по-скоро беше страст” си казва тя… Изглежда и това не е добър пример… Нека потърсим някой емоционален човек, който не живее сам.
Излизаме в коридора. Там нервно пуши един човек. Художник. С рошава черна, леко прошарена коса и брада. С дънки, черно яке и пъстър шал. Има интересно лице – големи светли очи и вежди, гръцки нос и месести устни. Изглежда неспокоен, разхожда се напред назад, блъска се в случайно минаващи пътници. Отива да представи свои картини в голяма галерия. Не е доволен, защото мрази творбите си. Няма своя картина, която да харесва.Всеки ден чака да го осени музата и да създаде шедьовър.Нещо велико. И все не става. Печели добре, хората харесват платната му, има млада красива жена, която го обича и която страда заради него. И той е влюбен в нея, но това не може да му върне изгубения покой. Просто защото той не разбира душата си и не може да обикне плодовете на своята богата фантазия. Неговият ад е неспособността да обича труда си.
…Сгреших отново. Или може би Достоевски е прав?
Следващият страдащ е едно момиче. Във втори вагон, седмо купе, седнала до вратата. Тя е невероятно красива, с абсолютно правилни черти, чувствени устни, дълги тъмно руси къдрици… В момента е заспала и сънува. Сънува своя последен любим, този, когото току що изостави на гарата. Поредния. Поредната нейна жертва. Сънува и себе си. Само че не е красива, не е нежна, а е истинско чудовище. С огромни черни пипала и отровно жило, храни се с очите на влюбените в нея мъже. Красивото и лице е изкривено от болка, тихо стене на сън и другите пътници около нея се чудят за какво страда тази хубавица? Та тя има всичко, младост, красота, чар, с две думи – родена е под щастлива звезда. Не! Животът на това момиче е истински кошмар. Изпълнен е с повърхностни развлечения, постоянни безсмислени удоволствия, много мъже, които идват и си отиват, без да и дават нищо и без да вземат нищо от нея, освен самоуважението и. Тя никога не е била влюбена; била е ухажвана, купувана, желана, но никога обичана. Тя не вярва в любовта. В истинската, романтична любов. Макар да е съвсем млада, вече не е способна да мечтае и да обича…
Какво става тук? Тая любов е навсякъде! Тези герои не стават, те познават истинския живот и болка. Те още са запазили нещо човешко в себе си. Трябва ни нещо различно, пошло и грубо… Един престъпник. В трета класа, в последното купе. Нахлупил каскета си, скрил очите си с черни очила… Скрил душата си, продал я е на дявола. И от тогава живее в ада. Познава го по-добре от всеки друг. Той е наемен убиец – напълно безчувствена машина носеща смърт. Сега обаче той мисли за миналото, просто защото няма бъдеще. Спомня си първата си жертва – една невярна съпруга. Ревнивият и мъж беше платил страхотна сума. Убиецът обаче помни не него, а очите на жената. Големи, черни и горящи…Самотни очи, които го преследват нощем. Разтърсва глава, пъди тези мисли. Спомня си друга жена- майка си, бедна, жалка, тъжна. Всекидневно пребивана от баща му… алкохолик.Отново разтърсва глава. “Няма нищо по-тъжно от детството” си мисли. Той не обича живота, не го цени. Нито своя, нито чуждия, точно като баща си. Обич ли? Той не знае какво значи тази дума… Изглежда само Достоевски знае.
Не, не съм се отказала. Имам още едно момиче, за да ви покажа. Тя умее да обича. Има голямо семейство, много приятели, умна е. Седнала е до убиеца. Но почти не го забелязва. Мисли за друго, за себе си. На гарата е запомнила лицето на красиво русо къдраво момиче. Ала нейното не е такова, не е дори приятно. С този огромен нос и безцветна кожа. Тя не се харесва. Знае че и другите – по-точно мъжете, не я харесват. Намират я за безразлична, гледат я снизходително. Мечтае си за поне един жаден поглед, за поне едно влюбване. Но тя е грозна, а грозните, умни жени са най-тъжните същества на света. Тя дори не забеляза кондуктора, който одобрително изгледа крехкото и стройно тяло, облечено скромно и с вкус. Тези списания и модни ревюта са промили нейния мозък. Тя не вярва в себе си, не се харесва. Не обича нито лицето, нито тялото си…Не е способна….
Е не! Отказвам да споря с гениални руски класици!
Последният ми герой е една майка. С хубаво пухкаво, розово бебенце на ръце. На пръв поглед дори не му личи, че страда от сърдечна недостатъчност. Защото преди десет години милата му майка беше наркоманка. Да, успя да се откаже, мина през Ада и успя, но… Още не беше се разплатила с дявола. Първото и детенце умря при раждането. Второто се появи на бял свят болно.Тя не може да спре да се обвинява, че заради младежката си глупост, завинаги увреди тялото и децата си. Не може да си го прости. И се страхува. Да не изгуби и това момченце, нейния малък син. Тя вярва, че той ще я спаси… Защото той е опрощението, което чака отдавна. Нейния ад е силната и обич… Огромната обич към детенцето. Да, понякога дори тя може да е болезнена. Но това не обезсмисля идеята на Достоевски. Напротив. Защото съм сигурна, че всеки от другите шест би сменил живота си с този на майката. И би обикнал момченцето повече от себе си. Защото е по-добре да страдаш от обич, а не от липсата и.
Да. Понякога животът е жесток. Трудно е да вярваме,че има рай или че любовта може да ни спаси от болката, когато тя е толкова много. Трудно е да осъзнаем какво иска да ни каже великият руски познавач на човешката душа. Може би всеки трябва да го разбере за себе си. Аз мисля, че е нещо като “Обичайте и нищо повече не ви трябва. Обичайте и ще сте щастливи. Обичайте истински, безусловно, дълбоко и ще сте близо до Бог. В рая…”
Да. А моите герои? Оставих ги толкова самотни, толкова нещастни. Обрекох ги на вечно страдание. Но аз вярвам в чудеса. Вярвам, че живота е хубав. И вярвам, че по някаква случайност те все още могат да спасят душите си. Сивият господин, например, като слезе от влака, ще влезе в една сладкарница да пие кафе. Една дама по погрешка ще го залее със своето. Ще го заговори. Ще е мила и нежна. Ще му купи оранжева вратовръзка. И той ще се ожени за нея.
Старата дама ще има внуче и то много ще я обича.Тя също ще го обикне. Ще му купува шоколад и ще изхвърли грозната си шапчица.
Художникът ще нарисува портрет на жена си. Той ще е прекрасен и с него ще спечели известен конкурс. Но няма да го продаде. Ще го окачи в спалнята си и вечер преди да заспи ще гледа ту портрета, ту своята муза.
Красавицата ще срещне любовта. Истинската. И ще стане детска учителка. Ще има близнаци и ще живее простичко в хубав малък град.
Престъпникът няма да убие следващата си жертва – богат възрастен писател. Ще влезе в затвора. Писателят ще го посещава всеки ден, ще му посвети романа си и ще го научи да чете… Ще му бъде като баща.
Умното момиче ще се запознае с кондуктора на слизане от влака. После ще отидат да ядат сладолед заедно…
Майката ще отгледа сина си. Той няма да умре. Ще стане лекар-психолог и ще помага на хората. На отритнатите, отхвърлените, на тия, които са в деветия кръг на ада.
Всички ние понякога сме там. Понякога сме отчаяни и самотни. Ала само любовта може да ни спаси.
И колкото по-рано го разберем, толкова по-добре. Така че, да не затваряме сърцата си. Да ги раздадем щедро на света, без да се страхуваме. Едва ли има по-голямо щастие. Достоевски е прав.