„При вас идва
едно шведско момиче, което се
казва Пипи Дългото чорапче. То е
доста чудато, но аз се надявам, че
въпреки това вие ще го обикнете.”
Бебета, деца, големи, зрели хора.
Детето става зрял човек, променя своите възгледи и предпочитания, но винаги дълбоко в него живее детското. ДЕТСКОТО, защото то е „истинското” от нашата същност.
Като малка първият детски роман, с който имах удоволствието да се „запозная” беше „Пипи Дългото чорапче”, на бележитата писателка Астрид Линдгрен.
Главната героиня ПИПИ – любим идол за много деца. Казвам идол, защото тя е едно весело, жизнерадостно и палаво дете. „Тя е 9-годишна, червенокоса, луничава, с две стърчащи настрани плитки. Живее във Вила Вилекула с малката маймунка на име Господин Нилсон и коня, когото често държи на верандата и може с лекота да премести, когато пожелае”. Но една детска душа не бива привлечена само от белите на Пипи, а нещо повече – от нейното широко сърце. Там има място за нейните приятели – Томи и Аника – „нейни съседи – брат и сестра, чиито родители са винаги спокойни, когато децата им са с Пипи”.
Когато Пипи напуска остров Корекоредут,взема със себе си кесия, пълна с жълтици, и без никакви противоречия между разум и сърце – тя споделя парите си с бедните деца от сиропиталището. Единствената мисъл, която не напуска съзнанието й, са щастливите детски личица. Но защо, когато сме малки, сърцата ни са способни да раздават, без да очакват нищо в замяна, а с годините те сякаш се „смаляват”?
Всяко досадно занимание Пипи успява да превърне в приключение. Пъргавият й ум и ловкостта й я спасяват от „лошите” полицаи, които искат да я приберат в сиропиталището. Но със своите действия тя ги убеждава, че може да се грижи сама за себе си. Чистенето – досадно ежедневие, тя превръща в детска игра. Нужни са само кънки, малко настроение и „щипка” желание,…”и подът блести от чистота”. Училището, което всички намираме за досадно, става по-привлекателно, ако си имаме една „ПИПИЛОТА” до нас. Следобедите, прекарани с нея, са изненадващо разтоварващи и също толкова изморителни. Пипи е вечната оптимистка, забавлява се всяка минута и знае как да накара децата и в най-тежкото им време да се засмеят.
Безгрижното детство живее във всички ни, просто трябва да го почувстваме. Нека се поучим от децата, нека бъдем по-добри и по-ведри. Съкровената мечта на Пипи е – тя никога да не пораства. Може ли да бъдем деца цял живот, и какво би ни попречило?
За да бъде образът завършен, нека споменем, че Пипи е отраснала без майка, само с баща – моряк. Майка й умряла, когато тя била съвсем мъничко бебе, но тя искрено ги обича и двамата, вярва, че майка й я наблюдава от небето и надзърта през пухкавите бели облачета, за да я види. „Моята майка е ангел, а татко ми – негърски крал”, казва Пипи. Дните минават, желанията на нашата малка героиня се променят. И ето един ден виждаме верните другари да се разделят и тихо да ронят сълзи. В морето, корабът чака Пипи. Но тя не може да остави своите приятели. Играта на крикет няма да е същата, в училището ще е изненадващо тихо, а следобедите – скучни. И Пипи решава – тя взема със себе си Томи и Аника. Така заедно с най-важните за нея хора, корабът „Лудетина” отпътува.
Детската вяра е несломима. Най-обикновени грахови зърна, те наричат „смалидон” и глътвайки ги, се надяват, че никога няма да пораснат.
В най-празничния ден – Коледа, три малки деца си пожелават – никога да не се разделят. А не е ли това най-големият подарък, който можем да получим!?
Когато видим в парка децата да се гонят и да чуваме техните звънки гласчета, примесени с весел смях, ние си спомняме за нашето детство. Иска ни се отново да бъдем онези искрени, честни, вярващи в доброто, малки деца. Но малко или много, ние сме се променили. Ежедневието ни е принудило „да заровим” детските си души и да облечем еднаквите си роби.
Но аз вярвам, че в мен живее детето и винаги ще си остана такава – наивна и малка, но с широко сърце и чиста душа. „Щом сърцето е топло и бие, както трябва, на човек не му става „студено”. Вярвам, че можем да преборим злото и „студените” сърца, за да възтържествува доброто.
„Над покрива на Вила Вилекула блестяха звездите. Там беше
Пипи. Винаги щеше да бъде там. Годините щяха да минат,
но тя никога нямаше да порасне.”
Нека всички бъдем малки „Пипета”.
Михаела Димитрова VІІІ „в” клас
Родена – 31.05.1994 г.
Природоматематическа гимназия
„В. Друмев” – В. Търново
Преподавател: Камелия Станчева