„Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж…
Ако разхождаш се във цъфналата ръж,
Ще ме намериш – аз ще дойда като дъжд.
Ще целувам нежно твоето лице
Както майката целува своето дете.
Ако се почувстваш необичан, нежелан,
Протегни ръка – за теб ще бъда там –
Във полъха на свежата роса
И никога не ще да бъдеш сам в света.
Ако разхождаш се във цъфналата ръж,
Повикай ме – ще дойда с полъха на дъжд.
Ще те обливам със неземна топлота,
За да не чувстваш нивга самота.
Ако се почувстваш сам и непризнат,
Вдъхни от моя нежен аромат –
Почувствай свежестта на цъфналата ръж –
Ще бъда с теб във падналия дъжд.
* * *
Цъфналата ръж замаяно растеше,
флиртуваше със всеки – слънцето,
звездите, със земята и небето,
но луната нейната любимка беше.
Тя излизаше така красива,
във коприна и сатен обляна,
като сладка болка забранена,
нежна като самодива.
В цъфналата ръж луната
своите лъчи изпраща
и леко се ръжта поклаща,
весело флиртува със луната
* * *
Във полето на фантазиите
цъфналата ръж растеше.
Благовоние летеше
сякаш истинска реалност беше.
Във полето на фантазиите
пороен дъжд валеше –
избягаха дори животните
и всичко свежо беше.
Във полето на фантазиите
устремено моята душа летеше –
по – нагоре – ха да хвръкне –
цъфналата ръж при мене я държеше.
Във полето на фантазиите
някой лунатик лежеше,
зарад цъфналата ръж очите
все така отворени държеше.
Във полето на фантазиите
всеки идеал растеше,
там се сливаха съдбите,
а ръжта все тъй цъфтеше.
…то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?”