Когато се събудих, първоначално не успях да осъзная къде се намирам. Цялото ми тяло бе схванато, а лека постоянна болка пробождаше рамото ми. След като с мъка успях да си отворя клепачите, започнах да се оглеждам, за да видя нещо познато. Рамото ми беше обездвижено, цялото обвито в бинт. Най – накрая осъзнах къде се намирам. Бялата болнична стая изглеждаше страховита, плашейки ме със своята монотонност и празнота. И тогава го видях – момчето, което ме спаси от онзи противен, пиян мъж. И изведнъж спомените ме обляха като студена вълна, въртейки ме и връщайки ме назад в събитията на онази вечер, карайки ме да настръхна. Отново усетих гнусната миризма по тялото си, отвратителния поглед срещу лицето си. Тялото ми започна неконтролируемо да трепери, умът ми бе обхванат от мрачни мисли. Но в същия миг в ума ми изникна образът на момчето- моя ангел пазител. Наричайки го така спонтанно, осъзнах колко естествено му приляга тази дума. АНГЕЛ ПАЗИТЕЛ. И сега, гледайки го в болничната си стая, се изненадах колко спокоен изглеждаше в съня си, колко по – различен от първия път, когато го видях. Едва сега успях да разгледам лицето му, но то беше устремено, пламенно, а жар в очите му подсказваше, че сякаш е готов на всичко. Но в момента те лежаха спокойно затворени, лицето му – кротко, без следа от каквото и да е напрежение или ярост. И вперила поглед в него в болничната стая, имах възможност да го разгледам по – добре. Беше строен, млад мъж, не твърде висок. Беше облечен в тъмни дънки и риза, катранено черна, точно както косата му, а няколко копчета бяха небрежно разкопчани. Чертите на лицето му бяха силно изразени – високи скули, строга челюст, устните – плътни, а младежка брада растеше по бузите му. Не беше повече от 26-27-годишен. Но неговото присъствие, вместо да ме уплаши или дори смути, ме успокои.
Полежах известно време неподвижна, опитвайки се да си спомня за останалата част от вечерта, но тялото ми отказваше да стои така. Понечих да се помръдна, без да издавам звук, но леглото издайнически изскърца. Тогава момчето стреснато отвори очи и погледна към мен с тревога. Ярко зелените му очи му издаваха безпокойство и нежност. То веднага скочи от мястото си и бързо се приближи до мен, говорейки на испански. Но когато поклатих неразбираемо глава, той започна бавно да ми обяснява на английски.
- Хей, здравей, Джени! Най – накрая се събуди. Казвам се Дейвид. Не се плаши, аз те доведох в болницата. Помниш ли нещо от снощи?
- Мисля ,че ще ми е трудно да го забравя скоро – изненадах се колко дрезгав беше гласът ми.
- Добре, това е добре. Снощи те простреляха. Предполагам и това помниш. Имаш късмет, че не е много сериозна раната… куршумът само те е
лизнал. Също така има вероятност да имаш сътресение на мозъка и затова искаха да останеш под наблюдение.
- Благодаря ти за всичко, което направи – едва се усмихнах аз, – но все пак как се появи на улицата? И къде точно се намирам в момента?
- В болницата в Барселона сме. А време да говорим за останалото ще има по – късно. Сега си почивай, а аз ще отида да извикам сестрата да те прегледа. О кей?
Не исках да чакам повече. Исках да разбера какво е станало и когато се опитах да го попитам отново, той си сложи пръста на устните ми, за да замълча. Жестът ме изненада и стъписа, а докосването му до устните ми ми се стори странно приятно. Но бидейки под строгия му поглед , неохотно се съгласих с него, въпреки че изобщо не исках да си почивам. Исках да разбера какво точно е станало снощи, преди да ме простреля онзи мъж. И как Дейвид се беше справил с него и бе съумял да ме доведе в болницата. Отново се опитах да се
помръдна, но сякаш някой запали огън в рамото ми. То започна да тупти, пред очите ми причерня, а ушите ми сякаш заглъхнаха. Почувствах се странно лека, все едно крайниците ми леко изтръпнаха и веднага след това всичко бавно започна да отшумява. Точно когато това стана, в стаята влезе сестрата заедно с Дейвид и започна да преглежда изписаното по машините и ме погледна с майчински поглед. Тя каза нещо на испански и излезе.
- Сестрата отиде да говори с доктора за това, кога могат да те изпишат. О, не, не ме гледай с такава надежда, няма да е днес. Ще трябва да полежиш известно време.
- Сигурен ли си в това? Не може ли по – рано да ме изпишат?
- Мен ако питаш, и два дена е твърде рано. Много силно си удари главата, когато падна.
- Ще изчакам да видя какво ще кажат докторите – твърдоглаво отвърнах и тогава осъзнах защо Дейвид беше останал при мен, – извинявай, че те
питам, но защо беше при мен, като се събудих?
-Притеснявах се за теб- бе простият му отговор ,допълнен с грижовен поглед. И точно когато исках отново да се опитам да го разпитам, докторът влезе в стаята ми. Каза ми, че състоянието ми е стабилно, но ще трябва да остана под наблюдение за още 2 дни. Не се оплаках, въпреки че вътрешно се бунтувах, желаейки да стана от това болнично легло. И това не беше достатъчно, но и ме оставиха след това сам – сама, защото ми трябвало спокойствие. Разбирах ги, но аз имах нужда да говоря, да разбера какво е станало. Започнах да си повтарям, че това са само два дни и след това ще съм свободна. Оставена сама, вече нямах друг избор, освен да се опитам да поспя. Но мислите ми не ме оставяха на мира – постоянно се връщах към ОНАЗИ вечер. И така, докато неусетно съм заспала. Сънувах, че се въртя стремглаво в морето, а вълните ме блъскат безмилостно. Не можех да застана стабилно на крака. Все залитах
и се нагълтвах с вода. Имаше объркани проблясъци, моменти от онази вечер – Дейвид, говорейки с мъжа, доближавайки го. Дали не го познаваше? …Не, това не е възможно! Спомените избледняха съвсем, докато отново не усетих ударите на вълните. И тогава се оказах за последен път под водата. Осъзнах, че трябва да спра да се боря. Вместо това се оставих на течението и изведнъж изплувах на повърхността, а водата беше спокойна, тиха. Слънцето блестеше весело и се чуваше как вълните докосват брега. Не помня как свърши сънят. Нито точния миг, когато се събудих. Дори не съм сигурна какво беше значението му. Просто помня, когато за пръв път забелязах, че около мен е тъмно и мрачно. Беше все още нощ. Равно и спокойно дишане се чуваше от мястото, където Дейвид беше и първия път, когато отворих очи в болницата. Не исках да го будя и въпреки че се чувствах толкова самотна, издържах на изкушението. Едва. Той беше толкова спокоен, а ангелското му лице постоянно привличаше погледа ми.
21
Въпреки тъмнината аз ясно можех да видя чертите на лицето му. Не можех да откъсна очи от него. Тогава изведнъж Дейвид се размърда неспокойно в съня си, мърморейки неясно. Изглеждаше уплашен. Той се въртеше неспокойно, на лицето му се изписа ужас. Исках да му помогна, да го избавя от кошмара, и това ме накара да стана от леглото, за да го събудя. Но предателска остра болка ме прониза, когато се опитах да стана. Трябваше да стисна зъби, за да заглуша изненадващия вик. И точно тогава Дейвид извика и отвори очи. Беше уплашен, можех да го прочета в погледа му. Но веднага щом ме зърна седнала, скочи на секундата и притеснено ме питаше дали всичко е наред.
- Имаше кошмар – сведох надолу очи.
- Не трябва да се притесняваш за мен. Аз ли те събудих? – очите му с очакване разглеждаха лицето ми, чакайки отговора ми.
- Бях будна от отдавна, не си ти причината. И ти трябва да спреш да се притесняваш за мен.
Усмивка се разля по лицето му. „ Но нали аз съм твоят ангел пазител”, а след като видя объркването по лицето ми, обясни, че ме е чул да бълнувам. Няма да повярвате колко се радвах, че е тъмно и не може да види червените петна, появили се по лицето ми. След това Дейвид ми помогна да легна отново, като грижовно оправи възглавниците и ме зави внимателно. Почувствах се като малко дете, но не възразих от вниманието. Естествено не посмях да попитам за какво беше кошмарът му. Дори не се опитах да го разпитам отново, просто се отпуснах на меките възглавници, мислейки си за станалото преди малко. Но отново не успях да заспя. Чувствах се толкова самотна, някак отдалечена от света.
- Дейвид – прошепнах.
- Мм – измънка сънено. Явно вече бе заспал.
- Просто исках някой да ме гушне – тихо въздъхнах аз.
Но тъй като нямаше кой да ме обгърне с ръце, самотата нарасна още повече в сърцето ми и здраво се вкопчи в мен. Чувството не ме остави до сутринта, когато вече започна да се разсъмва. Тогава първите слънчеви лъчи миловидно погалиха лицето ми, карайки ме да усетя топлината им. И вече някак спокойна, обградена в светлина, аз се отпуснах и успях да заспя.
Когато се събудих, Дейвид го нямаше в стаята и тя ми се стори наистина празна. Но нямах друг избор освен да си стоя в леглото и да чакам някой да дойде. Най- накрая медицинската сестра дойде да ме прегледа. Но със съжаление установих, че трябва да чакам до края на деня, преди да ме изпишат. Бях стояла толкова малко в тази стая и вече нямах търпение да се махна оттам. Едва сега разбрах какво имат хората предвид, като казват, че болниците са потискащи. И тогава се замислих : „ а
какво ще правя ,след като изляза, къде ще отида?. А дали ще видя отново Дейвид?”. Този въпрос ме глождеше, откакто се събудих, но не смеех да го формулирам ясно в главата си. Чувството, което изпитвах, когато той беше наоколо, ме плашеше. И тъкмо когато бях започнала да потъвам в мрачни мисли, на вратата се почука.
- Влез – едва успях да прошепна, гласът ми прегракнал и тогава повторих по-силно: – Влез.
- Хей, как си днес? – ослепителната му усмивка се подаваше от вратата. – Чудех се дали ще те намеря да спиш.- ъгълчетата на устните ми помръднаха в усмивка – значи все пак е мислил за мен.
- А аз се чудех дали скоро ще се появиш. Тук няма много неща за правене, започна да ми доскучава.
- Ти така или иначе трябва да си почиваш, така че ти е разрешено да ти е скучно. Но… не, не ме гледай с този поглед. Добре, обещавам, че ще се постарая да те развеселя.
- Така по ми харесваш. – усмихнах му се – Та, как си планувал днес деня?
Телевизия, някаква игра, или ако искаш, ще си поискам закуската по- рано, трябва да опиташ пудинга, превъзходен е – защо бръщолевех така, не можех да си обясня. Единствено гледах как в очите му играе някакво весело пламъче, което нарастваше с всяка моя дума.
- Всъщност – каза Дейвид , – си мислех, че може да направим лека разходка навън.
- Не, не ме лъжи, защото това няма да го понеса – но още докато го казвах, знаех, че той казва истината и че не би помислил да ме лъже. – но как успя? Да нямаш някакви суперсили?
- Ха- ха, за съжаление НЕ. Но малко връзки никога не вредят. Леля ми работеше тук като доброволец преди – ухилен до уши, той започна да ми обяснява как трябвало да търси старите й приятелки и да ги помоли за услуга. Добре, че беше леко вглъбен в разказа си и не забеляза как се изчервявам от всяка следваща дума, поласкана от вниманието.
- Та, тогава кога ще тръгваме?
- След като сестрата дойде да те прегледа и ми разреши да те изведа.
Най – накрая се озовах отново навън. Времето беше приветливо, въздухът – свеж. Почувствах се жива, изпълнена с желания и копнежи, нетърпелива да разбера какво ще ми поднесе животът. Дейвид вървеше до мен с очевидно бавна за него крачка. Разказваше ми, че иска да ми покаже стария град и че съм щяла да го харесам много. Всичко това вещаеше за един нов живот, изпълнен с приключение. Нещо напълно различно от това, което досега изживявах. Нямах търпение да навляза в тези бурни води, да се оставя да ме погълнат и да се нося по тяхното течение. Но някъде дълбоко в мен започваше да се заражда чувство на тревога. Дали наистина Дейвид познаваше нападателя?.. И дали всичко това беше случайно?.. Исках да разбера истината за тази неприятна среща и бях готова на всичко, за да го направя!