Когато падне нощта,
се вглеждам в очите на мрака.
Догаря вече свещта,
часовникът тихо тиктака.
Заспива бавно градът
под черна, студена завивка.
Замлъква вече плачът,
изтрит от нежна усмивка.
Луната мълком бледней,
нанейде звездите отиват.
А погледът тъжен тъмней –
мечтите – и те ли заспиват?