Първите утринни лъчи пропукаха гъстата мъгла около прозореца на Ивелина.С макар и голяма трудност тя отвори пъстрите си очи и стана. Сънена все още,с чаша горещо кафе,тя излезе на тясната си тераска и се вгледа в току що разцъфналите черешови дървета в отсрещния парк.
За половин час успя да се приготви за работа и трагна с тежкото си куфарче към офиса.Минавайки за пореден път през същите улици,които вичи до болка познаваше през последните четири години,срещна познатата бездомна млада жена,живееща на ъгъла към главната улица.За пореден път Ивелина се спря и и даде на бързо приготвения сандвич,предназначен точно за нея.С нежния си и тих глас я поздрави с едно кратко: „Добро утро,г-жице Савова,надявам се днешната закуска да Ви хареса”. И с усмивка на лице и пожелание за лек и приятен ден,тя се запъти кйм работата си.В офиса се срещна с колегите и влезе в пушалнята за последна цигара преди работа.Изгасяйки я,издаде до болка познатата тежка въздишка и седна на бюрото си,зарови се в документите и се отдаде на поредния правен случай.
Точно в пет часа сърцето и издаде очакваното щастие от завършилият работен ден.Минавайки по пътя обратно,отново покрай едва закрепената „хралупка” на г-жица Савова,Ивелина я погледна с красивите си пъстри очи и премина.След десет минути се върна обратно с обещаното ог преди три дина одеало,целуна я по бузата и тахомълком се прибра вкъщи.
Студеният и апартамент я посрещна с мълание.Макар и обзаведен с най-новите мебели и техника по нейн вкус,Ивелина пак не се чустваше истински вкъщи.Легна в огромното си двойно легло,зарови се в пухкавите си възглавници и вече като по навик потъна в сълзи.С всяка изминала минута,дори секунда,тя все повече и повече се отдаваше на мъката си.Не можеше да издаде и звук от задушаващата я болка.Лека полека сълзите и изпяха приспивната си песен и Ивелина потъна в света на сънищата.
Озова се в празна малка бяла стая,а в нея,гледайки я,стоеше възрастен мъж.Дори и непознат,от него лъхаше уют и топлина,две неща,които Ивелина от дълго време не бе усещала.Мъжът се приближи до нея,обви я в топлата си прегръдка и тихо и прошепна на ухо: „Скоро ще разбереш за какво е отреден твоят живот”.
Ивелина се събуди от алармата на будилника и стана.Всичко минаваше като преди.Изпи чаша кафе на тераската,бързо се приготви за работа и грабна куфарчето си,но нещо не бе същото.Усещаше,че нещо не е както трябва.Тръгна по познатия път,отби към местенцето на г-жица Савова,но нея я нямаше.Нямаше го погледа и искрящ от доброта,нямаше го и мършавото и кученце,което и правеше компания през дългите самотни дни.С уплаха Ивелина заразпитва из квартала дали някой знае какво е станало с г-жица Савова.Най-накрая продавачът от отсрещния магазин и сподели,че рано сутринта една линейка е взела бездомната самотница.Без да се замисли,Ивелина се забърза към болницата.По пътя единствената мисъл в главата и бе,че ще направи всичко по силите си,за да помогне на Г-жицата.Трудно,но все пак тя откри стаята и и влезе.Силна болка прониза вече нараненото и сърце.гледката бе потресаваща.Почти безжизнената г-жица Савова лежеше на едно легло,постлано с тук там прокъсани чаршафи.В този момент Ивелина осъзна колко скъпа всъщност и е тази жена.Как нейният топъл поглед рано сутрин кара денят и дя придобие поне лека нотка на спокойствие и щастие.Сега този поглед го нямаше.От очите на Ивелина за първи път през живота и потекоха сълзи от умиление и обич.Без да се замисли тя се затича към най-близкият лекарски кабинет,за да разбезе какво всъщност е станало.Там откри лекарят,който е поел г-жица Савова като пациент.Много дълго и обясняваше какво се е случило,но накрая Ивелина разбра всичко.Тази мълчалива жена на ръба между живота и смъртта има само една възможност- да и се направи не каква да е, а сърдечна операция,за да се отворят отново нейните изпълнени с доброта очи.Жената,живяла почти цял живот в трудности,трябваше да се спреви с още една-болестта,която от много години всъщност е крала бавно живота и.Без да се замисли,Ивелина истреля: „Кога ще я оперирате?Не ме интересува колко струва!”. Но както е по закон,няма лесни неща в този живот.Трябва да се намери донор.
За дълго време Ивелина промени живота си.Всяка сутрин тя ставаше по-рано и отиваше за половин час в болницата да види г-жица Савова преди работа,вечерта отново и така със седмици,до една определена веер.Докато тя бързаше към вкъщи се случи най-неочакваното.Кола,карана от поредния лекомислен шофьор,излезе от пътя и се зададе към нищо неподозиращата Ивелина.
В това време г-жица Савова,четейки подарената и от Ивелина книга,бе прекъсната от лекаря си.С усмивка на лице и неприкрита радост,той и съобщи,че е открит донор и до час трябва да започнат операцията. Щастлива и нетърпелива се обърна с думите: „Във ваши ръце съм”.
След дългочасова операция,вее в интензивното,г-жица Савова се отърси от упойката и първото нещо,за което се сети бе да каже на Ивелина, че вече е добре.Помоли една сестра да се свърже с нея,но след малко се върна с отговора,че не я е открила нито на работа,нито вкъщи.Минаха дни наред,г-жицата укрепваше все повече и повече,но отвътре я глождеше мисълта какво е станало с нейната грижовна приятелка.
Един от тези дни не притеснение,неочаквано лекарят влезе в стаята,но погледът му не бе така щастлив като преди.Тихо той седна на леглото до нея и с треперещ глас и съобщи,че Ивелина е претърпяла инцидент.Г-жица Савова усети как една огромна буца заседна в гърлото и и без да разпитва осъзна,че се е случило най-лошото.През сълзи попита кога се е случило,а лекарят отвърна: „Заради това исках да поговорим.Всичко е станало вечерта,когато те оперирахме.” В този момент г-жица Савова усети как сърцето и забърза своя ритъм.Допря ръка до гърдите си,нежно,тихо и с обич успя едва да отрони: „Благодаря ти,Ивелина,обичам те…”