Панаир. Шатрите не са толкова шарени, колкото като дойдох първия път. Безцветните райета чертаят успоредните си прави оттук до безкрая и обратно. Избеляло зелено като спомен за отминалата радост, порозовяло червено като сянка на отминалата страст, жълто на мръсни петна като нечия съвест. И черно. Любимият ми цвят. Ха-ха, и виенското колело вече не ми се вижда толкова високо. А как само обичах да се качвам на виенското колело! Бавничко назад и нагоре, миг на върха и пак надолу към земята. Някога приятното поскърцване на тоновете метал под мен ме унасяше в полюшващата се кабинка, притварях очи и си представях… Няма да ти кажа какво си представях. А веднъж най-горе – се променях изцяло – лицето ми грейваше в най-детската и най-зъбата възможна усмивка, косата ми изведнъж се оказваше вързана на две опашки, а по краката, обути в разноцветни чорапи, личаха следите от скорошна твърде буйна игра. И навсякъде имаше балони. Ярки, големи, пъстри балони. Пълни с наивна надежда, детска вяра, простодушна мечта. Въздух под налягане…
Отлежала тъга
Напих се…чашата с умора пресуших,
Тихият пролетен дъжд
Момичето беше затаило дъх, заслушано в песента на дъжда, на тихия пролетен дъжд. Чакаше нещо, чакаше любовта. ”Но любовта”-помисли си тя, ”чака я само онзи, когото тя вече е споходила”. А момичето никога не я беше срещало. Беше сама. Компания й правеше единствено дъждът, тихият пролетен дъжд. Дъждовните капки рисуваха бледи цветя по прозореца на стаята. Момичето стана. Прииска й се да танцува под дъжда, да се слее с магията му. Излезе, а нощта я целуна с хладен дъх на цветя. Всичко беше толкова спокойно и чисто. Целият град спеше и този танц на дъжда беше само за нея. Капките се надпреварваха коя ще целуне първа момичето. То знаеше, че няма да й сторят нищо лошо, искаха само да си поиграят с нея. Затова разпери ръце и се остави на нежните им ласки. Беше забравила за всичко и просто се наслаждаваше на мига.
Мечта
Една мечта, неизживяна.
Сърцето ми
Изчезна блясъкът на влюбено момиче във очите,
Роза и маргарити
Насред тъмнината, без да издава нито звук, нито стон, стои младо момиче. По лицето му личат следи от отдавна изсъхнали сълзи. Очите му са празни и гледат безжизнени към вратата. Звуците от стенния часовник прорязват тишината, отекват в душата на девойката, сякаш опитвайки се да осмирят полуделите удари на сърцето й. През главата й минават хилядите извинения, които желае да чуе заради закъснението за срещата. Ослушва се внимателно, очаква да чуе пристигането на асансьора, стъпките пред вратата й, а после и звънеца, който ще накара сърцето й да изскочи. Вместо това чува зловещите писъци на тишината и жестокия часовник, отброяващ всеки миг от нейната самота. Става и прави няколко нервни крачки, хвърля бърз поглед към огледалото, за да огледа косата си, но вижда само едно мъгливо, неясно изражение, сякаш самото огледало е съпричастно с мъката й. Още няколко крачки из антрето… С умолителен поглед се опитва да накара часовникът да отброява минутите по-бързо… ударите на сърцето й му подсказват как… Тя поглежда за миг вазата на малката масичка под огледалото. В нея тъжно стои една увяхваща червена роза, листенцата й бавно са опадали през изминалите дни, но розата с мъка се опитва да запази последното. Чакаща да я заменят, за да престане да се опитва с грозният си вид да търси усмивката на момичето. Да… гледката е жалка. Преди всеки ден във вазата имаше нова роза, по-красива и ухайна от предишната, само един поглед към нея и душата на девойката се изпълваше с радост… Още няколко стъпки отекват в тишината, отново втренчен във вратата поглед…, а часовникът продължава да отброява злокобно самотата.
Изкушение
Изкушение-пронизващо плътта,
Мълчание
От очите ти закапаха въздишки
Грях
Поглед в мрака
Човечността
И застинал той от миг на нежност разгромен