„Всичко,мили деца, е започнало от големият взрив.”-каза госпожата от началното училище и децата в този миг приеха това за истина-цялата,абсолютна и изначална истина.Но кой направи така,че да стане този голям взрив ? Този въпрос се появи чак в гимназията ,когато учителят по физика обясни , че: „Всяко тяло запазва състоянието си на равномерно , праволинейно движение или на покой , ако върху него не действат други тела . ” Но вече беше късно децата да се замислят за неща , за който вече имаха разумен отговор . „Кое е това тяло?Може би Бог?Ако е така ,може би ще трябва да призная ,че съм създаден от кал . Но това не е така . Г-дин Дарвин е обяснил всичко по много по-смислен начин-маймуни , човекоподобни маймуни , открити останки.Всичко е доказано.”Като се замисля това има същият смисъл катода предположа , че грамофона на баба  е родил уредбата ми , а не че нечия мисъл е създала от нещо по-просто,нещо по-велико.Но няма да се замислям . И въпросът затихва.

До момента,когато някое симпатично момче ти разбива сърцето,родителите ти те обвиняват несправедливо,приятелите ти те нараняват и ти осъзнаваш , че нещо те боли и това нещо определено не е тялото ти.Със сигурност е нещо от друго естество , нека да го наречем душа , за по кратко . Да,но от къде е тя ? В часа по биология ти обясняват най-подробно , до секунда размножителният процес при хората , но никой не ти казва къде кога и как , при кой етап на митотичното делене,се образува  душата ти . Със сигурност съществува по-разумен отговор от това че Бог ти я вдъхва . Но стига излишни размисли.

Тъкмо успокоен,влизаш в час по философия,когато ти налагат да пишеш доклад за Блез Паскал и ровейки в неговата биография намираш някой странни факти-уж бил умен човек , измислил „Теоремата на Паскал” , сметачната машина , теорията на вероятностите , аналитичната алгебра , а в един момент започва да говори за някакъв облог за Бога -дали го има , или го няма.

И  така , опитвайки се да си изкараш оценката по философия, препрочиташ думите на този човек и започваш да намираш логика в тях и в теб се появява притеснението , че или и ти си полудял като него , или духът на баба ти се е вселил в теб . А тя обичаше да казва,че Бог те гледал . „Че кой го  е сложил там да те гледа?Защо и как успява да види всичко ? ”После в съзнанието ти изникват  думите : „Човек използва 3-4% от мозъка си.”И в теб се ражда идея.За миг да си представиш , че вярваш на този философ , да вникнеш в идеите му и да ги обяснищ на съучениците достатъчно достоверно…

14 часа по-късно,след часа по математика,си застанал пред съучениците си и им обясняваш разпалено , как има много смисъл в това да има Бог:

„Добре , защо искате някой да успее да обясни всичко с думи.Те и без това са толкова объркващи , какво остава като ги използваме за нещо толкова сложно,като да обясним от къде идваме . Все едно риба да обяснява водата . Защо просто не се опитаме да си представим нещо поне малко различно по естество от нас и от всичко около нас ? Защо като си задаваме въпроси като „От къде е този Бог?” , „Защо ни е създал?” и „Кога ни е създал”,не си представим , че има нещо друго освен нашата действителност . Че вечност е много различно нещо от времето което „тече” в нашият свят . Че безкрайността , не може да бъде осъзната от крайният ни , материален мозък. Склонни сме да приемем съществуването на извънземни и всякакви подобни , но не и ,че Бог може да е нещо по-различно от човекоподобно същество с бяла мантия,върху тялото си.Че той изобщо може да няма тяло ! Че не е нито газ,нито твърдо вещество,нито,че е течност.Може би ако не използвахме само четири процента от мозъка си,щяхме да успеем да вникнем в това малко по-дълбоко . Хората сякаш по-лесно възприемаме думата съдба , защото не я свързват с никакъв конкретен образ , нямат визуална представа за нея , но я усещат и за това са по-склонни да я приемат.И защо религията да е нещо отживяло , ограничаващо , обременяващо , когато тя може да е спасителният ни пристан , успокоението , сигурността .И защо догмите, „10-те Божий заповеди” и всички останали правила на богoугоден живот да са ограничения и излишни мъки , като може би те улесняват човешкото съществуване . Вярата може да даде спокойствие . Да не ни кара да търсим решения на проблеми , за който  няма идеално решение . Още от древни времена хората са вярвали в много различни неща , но пък винаги са усещали,че има нещо над тях . И понеже в  думите  си се оплетох ще цитирам  философа : „Не зная кой ме е създал , нито какво представлява светът, нито какво съм самият аз ; в ужасяващо неведение съм за всичко ; не зная какво представлява тялото ми , сетивата , душата и онази част от съществото ми , която обмисля думите ми , която разсъждава за всичко и за себе си , но се познава толкова малко , колкото всичко останало…” И в този ред на мисли Паскал казва , че трябва да вземем  решение . Нека да си представим , че това е решение на задача , от кандидат-студентски изпит.И ето задачата ни се струва твърде лесна . Нещо не е в ред .И аналога на тази лесна задача е лесният живот – да правиш всичко , което пожелаеш,без да се ограничаваш от норми и правила , без страх от нищо . И в този момент те озарява мисълта , че трябва да  сложиш „дефиниционна област” на задачата(интервал от числа ,които ограничават решението).  И задачата става по-трудна , но пък по-смислена- като за изпит . И ето тук се появява нуждата от облог , за която ни говори Блез Паскал . Да заложим на това , че сме твърде умни и задачата е лесна , или да се задълбочим , търсейки по-смислено решение . Ако се огледаме малко , ще видим , че хората вече пишат на втората си страница  и това ще ни подскаже . А впрочем аналог на това вглеждане е да разгледаме природата – в нея всичко е толкова смислено . А ако случайно сме избрали грешен път за решаване , но имаме правилни разсъждения , ще открием противоречие . Това ни казва Паскал с думите: „Да разгледаме двата случая:ако спечелите,печелите всичко,ако загубите ,не губите нищо.Обзаложете се прочее без никакво колебание,че има Бог.<Прекрасно,да,трябва да се обзаложа,но не залагам ли премного?>Да видим . Тъй като изгледите за печалба и загуба са еднакви има смисъл да се обзаложите,че Бог съществува…”

На другия ден отивате в библиотеката за да върнете „Мисли” на Блез Паскал и забелязвате,че всички бройки от книгата са взети , което ви кара да повярвате сами в това , в което сте накарали да повярват и другите.

И така един елементарен опит да се изкаже неизкажимото и да се обясни необяснимото приключва . Философията се състой в това да не се уподобяваме твърде много на кравата и да отричаме неща , само защото не можем да ги осъзнаем . А всеки може да ги разбере , поглеждайки нощното небе с мисълта : „Защо мисълта ми е ограничена? Защо ръстът ми не е произволен ? Какво основание е имала природата да определи този срок…”А и все пак съществуването на Бог е вяра,не знание,а ВЯРА . И както обичам да казвам : „Въпрос на 60-70 години е да разберем .”А до тогава ако вложим малко мисъл и смисъл в живота си,той със сигурност няма да стане по-лош.

Таня също е на седемнадесет години. Живее в Ловеч – България. Учи в езикова гимназия – английски, освен това обаче  има още десет други предмета, абсолютно несвързани с езиковото и образование. Няма никаква представа каква иска да стане. Въобще не е наясно дали ще ходи в университет, защото родителите и все нямат пари. В свободното си време се разхожда, обикаля заведенията с приятели, клюкари на чаша кафе и цигара.

Ето го европейското, изразено в своя най-голям контраст с българското. Техния стандарт, начин на живот, привички и манталитет, съпоставени с нашите, в образите на две деца. По-точно в два образа на бъдещето. Нашето и тяхното, защото днешните младежи са утрешната същност на една нация.

Европа не случайно е наречена “Старият континент”. Тя е известна със своите културни традиции, цивилизованост и напредък. В продължение на столетия тя, в лицето на Английската, Френската и други империи, е налагала своите нрави на света. Превъзпитавала е “диваците”, отнемала им е индивидуалността и ги е правела свой образ и подобие.Това, че този процес е свързан с насилие, кръвопролития и жестокост, са просто подробности.

Вярно е, че смелите ренесансови хуманистични идеи, величието на просвещенския разум, индустриалната революция  и върховете в изкуството и литературата са все европейски постижения. Вярно е, че Европа е била огнището, в което е изкован съвременният свят. Ала още от древна Гърция и Рим европейците властват над “ойкумена”. Всички искат да живеят като тях.

Какво остава на нас, една мъничка и винаги объркана  държава? Ние все не се разбираме с Европейските империи. Аспарух с византийците, Калоян с латините, че до наши дни. И въпреки това, все търсим мястото си някъде до тях. Създаваме държавата си по техните модели, вземаме двама-трима техни аристократи да ни управляват и още повече се объркваме. Нима единствено техните “прехвалени” ценности са онова, с което трябва да се съобразяваме? Нима си нямаме свои?

Защо трябва да сме европейци? Нямам предвид в географски смисъл. Защото всеки средно интелигентен човек, който може да разчете картата на Европа, знае, че сме. Става дума за цивилизационния статус. За нашата културна и идеологическа принадлежност към тяхната общност. Или с прости думи: Трябва ли да променяме себе си, за да станем като тях? И по-точно можем ли въобще да го сторим?

Дали трябва, е ясно. Ако уважаваме себе си, ще разберем, че не е нужно да се идентифицираме с някого друг. Можем просто до потърсим най-доброто, на което сме способни, дълбоко у нас самите – идеала ни за свобода, нашата чест, достойнство, адаптивност, природна интелигентност, дори умението ни да се забавляваме. Дори съм сигурна, че именно ако съхраним своята индивидуалност, ще сме истинска част от света и Европа в частност. Защото Европейският съюз, като съвременно измерение на Европейското, е пъстра смесица от култури, нации, обичаи… Всеки със своя номер. И това му е хубавото. В различието помежду си хората трябва да открият красотата и разнообразието на нашата реалност.

Разбира се, ако са толерантни…Защото това, което не харесвам в Европа и европейците , е тяхното самомнение. Все така високо както преди петстотин години. Идеята за  собственото им величие и нищожността на другите. “Диваците.” Тези, които имат нужда да бъдат покровителствани, управлявани, използвани. И макар в съвременните европейски ценности да е записано, че всички хора са равни без значение на тяхната националност, религия и култура, май не е съвсем така. Дори в отношението им към нас. В онова леко пренебрежение, което виждаме в очите им, когато дойдат в България, нахраним ги с хубавата си шопска салата и им покажем нашите исторически паметници. Сякаш казват: “Да, всичко много хубаво, но вие все още сте си бай ганьовци. Липсват ви нашият финес и изтънченост.” Защото нито французите, нито англичаните, нито германците са се простили с господарския си манталитет. А това е недопустимо в съвременния свят, който боготвори свободата, мира и толерантността между народите и хората.

Естествено, и в България не всичко е розово. Имаме си нашето беззаконие, постоянната ни липса на пари и това, че все от всичко сме недоволни. Мързи ни, търсим вината за проблемите си винаги в другите – управляващите, чужденците… От страх бягаме навън да мием чинии вместо да се борим тук, в любимата родина,с живота. Да, обаче все още можем да се смеем – над себе си и над света. И все още сме хора. Всичките неуредици в държавата ни, не пречат да изпитваме истински чувства. Нещо, което все по-трудно се отдава на европейците. Защото колкото по-прогресираща в икономическо отношение е една нация, толкова по-емоционално ощетени са хората в нея. Точно както Алеко прозря някога. Не за друго, а защото живеят един живот по график. Печелят пари, работят, харчат ги, печелят пари, харчат ги и така до безкрай. Животът им губи изначалната си прелест, мистика, радост. Ние пък, сме южни хора, ориенталци, православни, вярващи, изнервени, емоционални, тъжни, весели, живи…Истински. Сякаш нашият живот е пъстро пано с ярки цветове – червено като розите ни, синьо като морето ни, зелено като полята, жълто, розово, оранжево. Цялата дъга. А те… Аз ги виждам едноцветни…Затова не искам да съм като тях. Пък и си харесвам много нашето. “Не дотам” европейско, което живее в нас и диша нашия мръсен, тръпчив, български въздух.

И така… Пропуснах ли да кажа колко е щастлива Таня. Колко е влюбена, как се смее на всичко. Тя е дива, неподправена, истинска. Като дете. Танцува до зори, животът за нея е изненада, авантюра, емоция. Тя изпитва първичната радост от това, че е на тази земя. И иска просто да си поживее. Все пак е само веднъж. Харесва своята вълнуваща страна и никак не и се ходи в Европа, в Швеция, в Стокхолм, където Линда бърза за урока си по виолончело, защото никога до сега не е обърквала графика си…

Не съм решавала къде да се родя. Не съм те избрала самата аз. Така се случи. И странното е, че дълго време се чувствах онеправдана и излъгана заради това. Растях, четях, гледах по телевизията и разбирах колко са хубави другите страни. По този начин ме възпита средата ми. Не че родителите ми не бяха патриоти, не че баба не ме приспиваше с “Хаджи Димитър” и “Левски”. Но… Нямаше я онази вътрешна убеденост, че ти, Българийо, си нещо свято, че това, че съм българка, е гордост и отговорност. Бях още малка.

С напредването на годините ми само увеличавах своите знания. Четях много книги – все чужди, интересувах се от историята на света, мечтаех да замина. Към “по-добрия свят”. Онзи украсен с неонови светлини и високи сгради, които пробождат небето. Където хората са работливи, пресметливи, студени. Затворени в една златна кутийка. С телевизор и Бяла ограда. И аз мечтаех ли, мечтаех за моя такава кутийка и моя ограда. Само че не в България…

Прости ми, прекрасно Отечество. Никой не ме е учил да те обичам истински. Може би просто не живеех в правилното време. В нашата действителност доминира разумът. Той е двигател на прогреса. Хората живеят, за да  произвеждат. Техниката носи удобство и приспива нашата нравственост. Сякаш всички са изоставили духовните си търсения. Ние, българите, може би още не сме толкова механизирани, но има време… Друга основна тенденция е глобализацията.Фактор, които размива националните специфики. Различията са причина за конфликти, за войни. Нека да ги отстраним.

И аз се стараех да съм като всяко момиче в Америка, Франция, Китай. Да не засилвам в себе си онези качества, които наричаме национални. Да не бъда българка. Водех спорове, ожесточено крещях, че държава, която не ми предлага реализация, не е достойна за обич. Прости ми, Българийо! Аз не осъзнавах, че цялата съм твое дете, че нямаше да бъда такава, ако се бях родила в Австралия или Бразилия. Още не бях усетила повика на твоята кръв, мелодиката на езика ти.

Може би ако се бях родила през Възраждането…В едно патриархално семейство, уважаващо традициите, с баща учител – начетен и патриот, с майка като Съба Вазова… Сигурно щях да стана друга. Защото точно тогава се е оформила нашата нация. Създала се е представата за това кои сме ние, откъде идваме, кое ни свързва. Едва ли в цялата ни история чувството на принадлежност към общността е било по-силно. Може би някой ще каже, че начинът, по който се е развивало цялото човечество,  е повлиял и на нас – мощни националистически течения, разбиране белезите на нацията, борби за освобождение и независимост. И само толкова… Не ми харесва. Отечество мое, ти заслужаваш повече. Аз бих казала, че тогава, от тъмнината на робството, някъде в недрата ти, са изкристализирали гениални творци. Хора, създали най-искреното и красивото, на което е способен човешкият род. И после го посветили на теб. Такива бяха и Захари Стоянов, Вазов, Алеко Константинов. Освен тях са се появили и герои, смели, борбени, обичащи те. Които и до ден днешен са нравствени образци, които се мъчим да следваме. Едните са те обикнали дотолкова, че умрели за теб. Другите видели това и със силата на перото си накарали всички свои сънародници да се възхитят и да възлюбят теб. Своята мъничка необособена още, страдаща родина. Своята “майка юнашка”, която се е съхранила през осем века робство, без да изгуби същността си. Какво още да се каже за тия, които съчетават в себе си и двете – талант, който омайва и очарова; смелост, която увлича и води на бунт. Като Ботев. Този културен и исторически феномен, впечатляващ не само със силата и мъжеството си, но и с дълбината на чувствата, в своята поетика.

Да, Българийо, ти раждаш такива чада. Нима сега някои би се осмелил да те прати в калта, да те плюе, да се срамува от теб? Само някое глупаво, неразумно, объркано момиче, което май не се е родило в точното време, защото мястото определено е точно.

Най-накрая преосмислих живота си. Идеалите. Общочовешките ценности, които определят пътя ти и стойността на твоите постъпки. Думи, като “патриотизъм”, “родина”, “свобода” добиха плът и кръв. Оживяха. Оживяха в лицата на националните ни герои – Левски, Бенковски, Паисий. Които са събудили народа ни преди векове. Събудиха и мен. Показаха ми красотата ти, твоята святост, Отечество.

И днес в гърдите ми бие едно българско сърце. Във вените ми тече българска кръв – гореща и алена. Знам, че никога не бих живяла другаде. Имам само един дом. Само една страна, която ме приема и разбира истински. Единствено тук искам да прекарам дните си. Да възпитам своите деца – с приказки за Хитър Петър, с песни за Чавдар войвода, със стиховете на Вапцаров. С онези малко неща, които те правят неповторима, Българийо – киселото мляко, баниците, чардаците, Стара планина, чипровските килими, обичаите коледуване и лазаруване. Как мога да живия далеч от всичко това? И от всички твои деца. Не от онези героите, а днешните. Очукани от събитията. Десетилетия, кланящи се на Русия, а последното на САЩ. И дълбоко в себе си не забравящи, че “българското е най-хубаво”. Като шопите  - колоритни и неповторими, добруджанците – с широки сърца, работливи и честни, тракийците, мизийците – всички ние. Родени и израсли тук. “Тъмни балкански субекти”, както ни наричат на Запад.

Сигурна съм, че ако можеше, щеше да ме питаш какво най-много харесвам в теб, Родино. Дали пейзажите, чудните рилски езера, връх Вихрен, Искърския пролом, черноморските брегове. Какво да ти кажа? Грях ми е на душата, но не те познавам истински. Около мен са все останките от късната тоталитарна архитектура ; надписи на латиница ; сгради, копирани от западняшката действителност, изникнали като гъби последните години. И там някъде аз се губя. А повярвай ми, не се съмнявам в това, че си най-красивото кътче на света. И когато загубя тази своя вяра, аз прочитам нещо българско. На Вазов, Славейков или Лилиев. Прочитам и си представям твоите чудни картини. Сещам се, че  “нашите звезди са най-големи” и “нашето небе е най-дълбоко”.  Че ти си неповторима. Или се разхождам сред природата ти, сред житните ниви, сред пустите поляни с цветя. Гледам един твой залез. Опиянявам се от цветовете му, блаженството, което носи. Каква по-голяма красота?

Затова се чувствам късметлийка. Че съм родена тук. Всеки ден благодаря на Бог за семейството си, за приятелите, за българския хляб, с който се храня. Спрях да се питам дали си струва да си търсиш щастието по широкия свят. Вече няма смисъл. Аз съм го намерила. И то е тук.

Защото всеки човек е истински само там, където се е родил. В друга страна  той винаги е чужденец. Колкото и да е овехтяло, остаряло и несъвършено родното, то си е твое. И е единствено. Трудно е да го разбереш, да го осмислиш, да повярваш. Но направиш ли го – завинаги си  у дома.

Да, ще ти кажа, мила моя родино. Ще си позволя да ти говоря както само най-великите ти чада са го правили. Защото така говоря и на себе си, понеже съм част от теб. Не ми е трудно до открия какво най-обичам в теб. Мога да изреждам до безкрай, да изброявам всички онези неща, с които се гордея, да търся възрожденския плам в душата си, но това ще бъде излишно. Всяко малко дете може да направи простичката разлика – “мое” и “чуждо”. Без да определя дали “своето” е по-добро, по-различно, по-красиво. То просто знае, че да си част от нещо, дава сигурност, отделя те от враждебния, “чужд” свят. Та и аз така. Обичам те, Българийо, защото ти си моят дом, моята сигурност, моето кътче сред този жесток свят. Обичам те, защото не е нужно да се променям, да уча езици, да забравям традициите си, да пренебрегвам гените, завещани ми от Ботев, за да живея добре. Мога да бъда себе си. И същевременно да бъда щастлива.

Сега съм спокойна. Бях честна, открита, най-накрая. Разкрих душата си пред теб, Отечество. Макар че ти винаги си ме познавало. Винаги ти е било ясно, че ще се върна, че онова изконното, което ми е вродено, ще проговори в мен. Просто няма друг начин. Аз съм българка до мозъка на костите си и те обичам. Няма защо да казвам повече, всичко друго ти го знаеш…